— Уважавам решението ви — отвърна Моника. — Но моля ви, не се бавете. Ако няма да летим с вас, все още имаме избор.
Той прекъсна връзката. В настъпилата тишина палубата изглеждаше по-голяма, отколкото беше.
— Това не е съвпадение — обяви капитанът. — По някаква случайност ни беше наложена забрана за полети от Марс, а по друга случайност ще ни позволят да летим, но към Пръстена? Няма начин. Очевидно ни манипулират. Някой е подготвил всичко това. Той.
— Джим…
— Той е, казвам ти. Милър.
— Не е Милър. Та той не може да състави и едно разумно изречение — възрази Наоми. — Как тогава ще организира толкова сложна операция?
Холдън се наведе напред и пилотското кресло изскърца. Имаше чувството, че главата му е натъпкана с памук.
— Дори да заминем, те пак могат да ни вземат кораба — каза той. — След като приключи тази история, няма да сме в по-добро положение, отколкото сме сега.
— Само няма да сме затворени на Церера — изтъкна Наоми. — Полетът до там е дълъг. Обратният също. Много неща могат да се променят.
— Това не прозвуча толкова успокояващо, колкото ти се искаше.
Усмивката на Наоми бе вяла, но не и горчива.
— Права си — кимна той.
„Росинант“ бръмчеше, всички системи бяха в автоматичен режим на поддръжка, въздухът свистеше едва доловимо през вентилационните шахти. Корабът дишаше и сънуваше. Техният дом, тяхното убежище. Холдън протегна ръка и сплете пръсти с Наоми.
— Все още имаме малко пари. Можем да вземем и заем — заговори тя. — Да си купим друг кораб. Не толкова добър, но… Няма да е краят на света, все пак.
— Само че ще бъде.
— Вероятно.
— Значи нямаме избор — въздъхна Холдън. — Да поемаме към Ниневия2.
Рано на другата сутрин пристигнаха Моника и екипът ѝ, натоварили оборудването си на няколко електрокара. На живо журналистката се оказа по-дребна, отколкото изглеждаше на екрана. Операторите ѝ бяха яка земна жена на име Окю и тъмнокож марсианец, който се представи като Клип. Камерите, които носеха, приличаха на монтирани за рамо едрокалибрени оръжия с метални обшивки, които можеха да се разгъват телескопично на дължина два метра или да се смаляват, за да паснат в най-малкия ъгъл на кораба. Аудиотехникът беше сляп. Имаше къса побеляла коса и черни, непрозрачни очила. Зъбите му бяха пожълтели като стара слонова кост, усмивката му бе мека и човечна. Според документите името му бе Елио Касти, но по някаква причина колегите му го наричаха Коен.
Събраха се в камбуза, четиримата от екипажа на Холдън и хората на Моника. Капитанът виждаше как всички се оглеждат оценяващо. Щяха да живеят в тази теснотия месеци наред. Непознати, затворени в една металокерамична кутия насред безбрежен океан от вакуум. Холдън се покашля.
— Добре дошли на борда — поздрави ги той.
7.
Мелба
Ако не бе се разпаднал Земно-марсианският съюз, ако не беше войната — или двете войни, в зависимост от това къде се прокарваше бойната линия, — цивилни кораби като „Церизиер“ нямаше да намерят място в големия конвой. За да заместват корабите, изгубени на Ганимед и в Пояса, в множеството малки сражения сред астероиди, преодолели притеглянето на гравитационния кладенец. Стотици изгубени кораби, от огромни военни машини като „Донагър“, „Агата Кинг“ и „Хиперион“ до безброй малки, три– или четириместни катери.
Но Мелба знаеше, че това не са единствените незараснали рани. Фобос, с неговата подслушвателна станция, се бе превърнал в тънък, почти незабележим пръстен около Марс. От Ерос нямаше и следа. Феба, преживяла термоядрен ад, се бе сблъскала със Сатурн. Фермите на Ганимед бяха унищожени. Венера бе използвана и захвърлена от чуждоземната протомолекула. Империята на „Протоген“ и „Мао-Квиковски“, някога двете най-големи корабостроителни и транспортни компании в системата, бе изкормена, разграбена и продадена.
„Церизиер“ бе започнал своя живот като изследователски кораб. Сега бе по-скоро летяща работилница. Хангарите за научна екипировка бяха преустроени в машинни цехове. Херметически затворените лаборатории бяха натъпкани от пода до тавана с материали за ремонт на животоподдържащите системи — почистващи четки, резервни тръбопроводи, изолиращи ленти и алармени датчици. Корабът се носеше през безразличния вакуум върху термоядрения факел на ъпстейновия двигател. Екипажът от сто и шест души се състоеше от малка, но елитна корабна команда и огромен брой техници, механици и индустриални химици.
Някога, мислеше си Мелба, този кораб е бил на кървящия връх на човешките изследвания. Някога се е носел в небесата между луните на Юпитер и е виждал неща, които човечеството все още не е познавало. Сега той бе превърнат в покорен роб на властта, ограничен в откритията си до това, което можеше да се намери в отходните резервоари. Деградацията му кой знае защо накара Мелба да го почувства като сродна душа, да погледне по друг начин на тесните коридори и сивкавите пластмасови стълбища. Някога Клариса Мелпомене Мао бе ярката звезда на своето училище. Прочута и красива, олицетворение на мощта и влиянието на нейното семейство. Сега баща ѝ бе обикновен затворник в безименен затвор, с право на само няколкоминутна всекидневна връзка, и то единствено със своя адвокат, а не с жена си и децата си.
2
Един от най-древните асирийски градове, който процъфтява през VIII-VII век пр.н.е. — Б.пр.