А тя бе станала Мелба Кох, спеше на легло от гел, което пазеше миризмата на нечие друго тяло, в каюта, по-малка от гардероб. Командваше екип от четирима електрохимични техници — Стани, Рен, Боб и Соледад. Стани и Боб бяха с едно десетилетие по-възрастни от нея. Соледад, три години по-млада, вече бе летяла на два шестнайсетмесечни курса. Рен, официалният ѝ заместник, беше поясен и подобно на всички поясни, страстно привързан към животоподдържащата система по начин, по който нормалните хора се привързваха към секс или религия. Мелба не прояви интерес как бе попаднал на един земен кораб, нито пък Рен предложи някакво обяснение.
Предполагаше, че месеците полет до Пръстена щяха да са тежки, но не бе предугадила правилно коя ще е най-лошата част.
— Страхотна кучка е, нали? — попита Стани. Разговаряше по закрит канал между него и Рен. Ако тя бе тази, за която вероятно говореха, не би трябвало да ги чува. — Но не разбира нищичко.
Рен само изсумтя, нито отрече, нито подкрепи изказаното становище.
— Ако ти не беше засякъл онзи изгорял филтър на „Македония“ миналата седмица, щеше да стане голям провал, нали? Щяхме да зачеркнем целия график и да се върнем назад, за да го поправяме.
— Може би — рече уклончиво Рен.
Тя бе един етаж над тях. Намираха се на разрушителя „Сенг Ун“. Екипажът ѝ бе на техническа обиколка. По график, рутинна, предсказуема. Бяха напуснали „Церизиер“ преди десет часа с един от транспортните катери, прикачени към корпуса отвън. Щяха да останат тук още петнайсет часа, за да сменят запушените филтри и да продухат въздушната система. Най-голямата опасност, както научи тя, бе кондензът, който прояждаше изолацията.
Подробност, която всъщност би трябвало да ѝ е добре известна.
Мелба продължи напред през шахтата. Чантичката с инструменти бе окачена отпред на гърдите ѝ и тя усещаше тежестта ѝ в ускорителната гравитация. Предполагаше, че вероятно така се чувстват бременните жени. Освен ако не бе се случило нещо неочаквано, Соледад и Боб би трябвало да спят на кораба. Рен и Стани бяха на долното ниво и продължаваха да се спускат с всеки изминал час. Изглежда, очакваха и тя да прави същото.
Бяха прави за нея, разбира се. Тя не разбираше нищо от електрохимия и този факт кой знае защо я караше да се чувства засрамена. Беше прочела наръчника и бе прегледала няколко учебни програми. Ала въпреки това си оставаше само един полукомпетентен наблюдател. Какво значение, че не я уважават? Те не са нейни приятели.
Би трябвало да превключи на личните честоти на Соледад и Боб, за да е сигурна, че някой от тях не се е събудил внезапно и не е тръгнал да я търси. Тази част от плана ѝ бе особено важна. Не биваше да я открият. Но кой знае защо не можеше да се откъсне от подслушването на Рен и Стани.
— Нищичко не разбира. Стои си в каютата, не помага с нищо за изпълнението на плана. Идва накрая, оглежда се, подписва и се прибира в каютата.
— Така е.
Почти невъзможно бе да пропусне отклонението. Преградата бе подсилена и маркирана с оранжеви предупредителни надписи на пет езика. Тя спря пред нея, опряла ръце на хълбоците, в очакване да усети поне някакво задоволство от постигнатото. И го почувства, но не беше толкова неподправено, колкото се надяваше. Огледа коридора напред и назад, макар че шансовете да я прекъснат тук бяха минимални.
Експлозивът бе пристегнат за корема ѝ и топлината на тялото го поддържаше смирен и излъчващ успокояваща зелена светлина. Ала докато изстива заедно с околната среда, той щеше да става по-твърд и сивкав на цвят. За пореден път бе изненадана от неговата плътност. Докато го притискаше към изолацията на разклонението, имаше чувството, че оформя с пръстите си размекнато олово. От усилието ръцете я заболяха още преди да е преполовила работата. Беше преценила, че ще се справи за половин час, но ѝ отне два пъти повече. Детонаторът бе черна точка с диаметър четири милиметра и с десет черни керамични контакта, които забоде във вече втвърдяващата се смес. Приличаше на кърлеж.