Когато приключи, тя два пъти изтри ръце с почистващата кърпичка и провери да не е останал експлозив под ноктите ѝ и по дрехите. Надяваше се, че ще поддържа темпото, с което се движеха Рен и Стани, но те се справяха далеч по-добре и се наложи да вземе асансьор за две нива, за да ги застигне. Все още разговаряха, но не за нея. Стани обсъждаше идеята да се пробва със Соледад. С лаконични, но добре премерени фрази Рен се опитваше да го разубеди. Умен човек се оказа този неин заместник.
Асансьорът спря и в кабината се качиха трима войници — и тримата мъже. Мелба се дръпна назад да им направи място и най-близкият кимна вежливо в знак на благодарност. На униформата му бе изписано името Маркос. Тя също кимна и сетне втренчи поглед в краката си, надявайки се, че не са я зяпнали. Униформата ѝ бе като театрален костюм. Имаше чувството, че ще видят през нея и ще разберат коя е всъщност. Ще прочетат миналото ѝ, изписано върху кожата.
„Името ми е Мелба Кох — помисли си тя. — Никога не съм била някоя друга.“
Асансьорът спря на нейното ниво и тримата войници ѝ сториха път. Зачуди се дали Маркос ще умре, когато дойде времето.
Никога не бе посещавала затвора на баща ѝ и дори да му разрешаваха посещения срещите щяха да стават в специална стая, подслушвана и следена. Всякакви естествени човешки емоции щяха да бъдат потиснати от това незримо внимание на властите. Нямаше да ѝ позволят да види коридорите, по които крачи, нито килията, в която спи, но след затварянето му от ООН тя бе изучила плановете на затвора. Каютата ѝ бе с три сантиметра по-тясна от неговата килия и с половин сантиметър по-дълга. Противоускорителната койка, в която спеше, бе направена така, че да поема резки изменения в гравитацията, докато неговата бе поставена на пода. Тя можеше да излиза, когато пожелае, и да ходи в общите бани или в столовата. Вратата ѝ се заключваше отвътре и в помещението нямаше камери и микрофони.
С други думи, тя бе далеч по-свободна във всички онези неща, които имаха значение. Това, че предпочиташе да остава сама, бе неин избор и всъщност определяше най-съществена разлика. Утре ги чакаше поредната задача от графика. Друг кораб, отново технически обиколки и тя пак щеше да се преструва на знаещ и можещ началник. Тази вечер можеше да си лежи в каютата само по бельо от евтина памучна материя, каквато би могла да си позволи Мелба. На ръчния ѝ терминал имаше петнайсет учебни урока и още десетина в заделената ѝ корабна памет, покриващи всичко — от азотно култивиране на микроорганизми до техническа спецификация на охладителните системи и мениджърска политика. Би трябвало да ги прочете внимателно. Или, ако не го прави, да прегледа тайните си файлове.
На екрана Джим Холдън приличаше на фанатик. Образът му бе съставен от десетина негови участия в предавания през миналата година, с акцент върху последните. Софтуерът, който бе използвала, за да създаде идеално копие на човека, бе струвал повече, отколкото би могла да си позволи Мелба. Фалшивият Холдън трябваше да е достатъчно добър, за да заблуди както хора, така и компютри поне за малко. На екрана кафявите му очи гледаха с почти идиотски ентусиазъм. Под долната му челюст се виждаше зачатък на двойна брадичка, полускрита от микрогравитацията. Мазната половинчата усмивка ѝ казваше всичко, което би искала да знае за този човек, унищожил семейството ѝ.
— Говори капитан Джеймс Холдън — произнесе образът. — Току-що станахте свидетели на демонстрация за опасността, в която се намирате. Моите сътрудници са поставили подобни взривни устройства на всички кораби, намиращи се в околностите на Пръстена. Очаквам всички да се отдръпнете, тъй като поемам пълния и абсолютен контрол над Пръстена от името на Съюза на външните планети. Всеки кораб, доближил Пръстена без личното ми разрешение, ще бъде унищожен без…
Тя постави записа на пауза и изкуственият Холдън замръзна насред жеста. Пръстите ѝ проследиха очертанията на рамото му, минаха през бузата и прободоха очите. Съжали, че не бе избрала по-предизвикателен текст. На Земята, докато извършваше своята подготовка, ѝ се струваше достатъчно, че се заявява пълен контрол над Пръстена. Сега, всеки път, когато гледаше този запис, имаше чувството, че става все по-безличен.
Най-лесно щеше да е, разбира се, да го убие. Далеч по-евтино като подготовка и средства, но тя познаваше достатъчно добре социалния живот, за да си даде сметка до какво щеше да доведе това. Мъченичество, канонизация, обич. Нови конспиративни теории, които щяха да обвиняват всички заподозрени — от СВП до баща ѝ. А точно това не биваше да става. Холдън трябваше да бъде унижен по начин, който да даде отглас назад във времето. Всеки, заел се по-обстойно със случая, трябваше да намери връзка, да открие замисъл във всички негови предишни действия и думи и да види, разбира се, че те водят точно към това. А името му — да се присъедини към великите измамници, мошеници и самовъзхваляващи се егоманиаци в човешката история. Когато тя приключи, всичко, до което Холдън се бе докосвал, щеше да бъде омърсено от този допир, включително и ролята му в съсипването на нейното семейство. На баща ѝ.