Някъде дълбоко в тялото на „Церизиер“ един от навигаторите предприе дребна промяна в курса и гравитацията се измести с половин градиент. Койката под нея се размърда и тя се опита да не обръща внимание на залюляването. Предпочиташе моментите, когато можеше да се преструва, че живее в постоянна и стабилна гравитация, а не тези малки напомняния, че е жертва на ускорение и инерция.
Ръчният ѝ терминал изписука, съобщавайки за пристигнало съобщение. За човек, който не обръща внимание, би изглеждало като поредната реклама. Възможност за инвестиция, която би било глупаво да пропусне, с прикачена към нея видеопрезентация, ала в повреден файл, към който просто липсва шифър за разчитане. Тя седна, спусна крака от ръба на койката и се наведе над терминала.
Човекът, който се появи на екранчето, носеше непроницаеми черни очила. Косата му бе подстригана съвсем късо, но по начина, по който се движеше, тя прецени, че се бори със силно ускорение. Аудиотехникът се покашля.
— Пратката е доставена и готова за изпитание. Очаквам да получа превод веднага щом потвърдите съобщението. Имам належащи сметки за плащане, а финансовото ми състояние не е розово. — Нещо зад него изсъска, после се чу далечен смях. Женски. Записът приключи.
Тя го пусна още четири пъти. Сърцето ѝ туптеше, имаше чувството, че през пръстите ѝ преминава електрически ток. Разбира се, нуждаеше се от потвърждение. Но това бе последната и най-опасната стъпка. Когато попадна в ръцете на Холдън, „Росинант“ бе последна дума на военната техника. През годините след това бе възможно да са правени подобрения в системите за сигурност. Тя изпрати закодирано съобщение, което замаскира като рекламно послание от станция Церера. Вероятно щяха да изминат няколко дни преди потвърждението от „Росинант“ да стигне при нея, придружено с уверение, че задната вратичка е инсталирана и функционира, и че корабът е неин. И когато това стане…
Щеше да е последното парченце от мозайката. Всичко щеше да си застане на мястото. Внезапно я изпълни почти религиозен възторг. Малката каюта с изподрани стени и мигащи луминесцентни лампи никога не ѝ се бе струвала толкова приятна. Тя стана от койката. Искаше да празнува, макар че, разбира се, не би могла да го сподели с никого. Може би просто да си побъбри с когото и да било.
Коридорите на „Церизиер“ бяха толкова тесни, че бе невъзможно да се разминеш с някого, без да завъртиш рамене. Столовата побираше едва двайсетина души, които трябваше да седят опрели тела. Единственото сравнително по-просторно пространство бе гимнастическият салон до лазарета. Уредите за тренировки изискваха достатъчно място и нямаше как то да им бъде отнето. Правилата за безопасност го превръщаха в най-откритата площ с усещане за макар и ограничена свобода на кораба. Тук най-често се събираха хора.
От нейния екип завари само Рен. При обичайната микрогравитация той вероятно щеше да се е потопил до шия в резервоара с противодействащ гел. Но при пълното ускорение вече се бе качил на тренажорната пътечка. Бледата му кожа лъщеше от пот, оранжевата му коса бе пристегната назад в плитка. Беше доста странна гледка. Голямата му глава, която изглеждаше дваж по-едра заради косата, и мъничкото тяло му придаваха детски вид.
Той ѝ кимна, когато се приближи.
— Рен — рече тя, като застана пред тренажора. Забеляза, че и други я гледат, но на „Церизиер“ това не я притесняваше толкова. — Имаш ли минутка?
— Шефе — кимна той вместо потвърждение и протегна ръка да забави скоростта на тренажора. — Que sa?
— Чух някои от нещата, които Стани каза за мен — поде тя. Лицето на Рен стана непроницаемо. — Исках само да… — Намръщи се, сведе поглед, сетне се поддаде на импулсивния порив. — Той е прав. Тази работа е над възможностите ми. Получих я с ходатайство. Не съм достатъчно квалифицирана за поста си.
Той замига учестено. Погледна я, после се озърна да провери дали друг ги е чул. Не я интересуваше, но беше мило от негова страна.