— Да, госпожо — кимна Джин. Той спря пред една сива врата с номер OQ 297-11 и ѝ подаде малка метална карта. — Това е вашата каюта. Картата е вместо ключ. Докато сте вътре, вратата ще е заключена, освен ако не натиснете жълтото копче на таблото.
— Май ще съм в безопасност — усмихна се тя, взе от Джин ключа и му стисна ръката.
— Госпожо, намирате се на боен кораб „Принц Томас“. Това е най-безопасното място в Слънчевата система.
Каютата ѝ бе широка три метра и дълга четири. Луксозна, според флотските стандарти, нормална за един беден поясен европеец, истински ковчег за обитател на Земята. В началото на Ана ѝ се зави свят, докато я оценяваше от две различни гледни точки. Беше почувствала подобно объркване, когато за пръв път стъпи на борда на „Принц“ и усети, че силната гравитация я притиска. Землянинът, какъвто беше през по-голямата част от живота си, изпита еуфория, защото за първи път от много години тежестта ѝ изглеждаше нормална. Европеецът в нея обаче беше изтощен, изстискан от прекомерния натиск върху костите.
Чудеше се колко ли време ще е нужно на Ноно да възстанови земните си крака. И колко на Нами да проходи там. И двете щяха да прекарат полета назад натъпкани с мускулни и костни стимуланти, но лекарствата не можеха да помогнат за всичко. Месеци след това щяха да изпитват мъчителни болки, докато телата им се адаптират към новата гравитация. Ана почти можеше да си представи как малката Нами се опитва да се изправи на крака, както правеше на Европа. Почти я чуваше как плаче, докато се бори с прекомерната в началото тежест на собственото ѝ тяло. Но макар и мъничка, тя бе толкова решителна.
Мисълта за това кой знае защо пробуди неясна болка в гърдите ѝ, точно зад гръдната кост.
Тя чукна черната повърхност на пулта и терминалът светна. Отдели известно време, за да се запознае с интерфейса. Беше ограничен до ровене в корабната библиотека и изпращане и получаване на текстови и аудиосъобщения.
Натисна копчето за запис и произнесе: „Здрасти, Ноно, здрасти, Нами! — помаха на камерата. — Аз съм на кораба и вече летим. — Спря, обърна се и огледа спартанската обстановка, сивите стени и койката. Взе възглавницата и се обърна към камерата. — И двете вече ми липсвате. — Ана прегърна възглавницата и я притисна. — Това сте вие. И двечките.“
После изключи записващата програма, преди да се е уморила. Миеше лицето си, когато пултът изписука. Макар че не беше възможно Нами да е получила посланието и вече да е отговорила, сърцето ѝ подскочи. Тя изтича и отвори съобщението. Беше обикновено писмо, напомнящо ѝ, че в 19 часа ще има „среща и приветствие“ за гостите в офицерската столова.
Ана чукна копчето за потвърждение, мушна се в койката с дрехите и плака, докато заспа.
— Преподобната доктор Воловодова — обяви силен мъжки глас веднага щом тя влезе в офицерската столова.
Помещението бе подредено за пиршество, масите бяха отрупани с храна, повече от стотина души сновяха или разговаряха на групички. В единия ъгъл бе устроен импровизиран бар и барманите зад него работеха здравата. Висок мургав мъж с перфектно сресана побеляла коса и безупречен сив костюм се отдели от тълпата като Венера, издигаща се от вълните. Ана се зачуди как ли постига този ефект. Той се пресегна и взе ръката ѝ в своята.
— Толкова се радвам, че сте тук с нас — произнесе мъжът. — Много съм слушал за успехите ви на Европа и мога да си обясня защо Световният методистки съвет избра тъкмо вас за това важно пътуване.
Ана отвърна на ръкостискането, сетне внимателно се измъкна от хватката му. Доктор Хектор Кортес, отец Ханк в своите предавания на живо, които всяка седмица достигаха до стотици милиони зрители, бе близък приятел и духовен съветник на самия генерален секретар. Беше страшно изненадана, че изобщо е чувал за нея. Нищожното ѝ паство се състоеше едва от стотина миряни и можеше спокойно да влезе в графата на статистическата грешка, сравнено с огромната му аудитория в Слънчевата система. Тя не знаеше дали да се чувства поласкана, смутена, или изпълнена с подозрение.
— Доктор Кортес — поде Ана. — Толкова ми е приятно да се запозная с вас. Разбира се, познавам ви от вашите предавания.
— Естествено — отвърна той и се усмихна неопределено, докато оглеждаше залата, за да поговори с някой друг. Ана имаше подозрението, че е дошъл да я посрещне не защото толкова се радва на идването ѝ, колкото да се отърве от разговора, който бе водил преди това, и не знаеше дали да се чувства облекчена или обидена. Реши вместо това просто да се забавлява.