— Можете да интервюирате мен — предложи Еймъс и се засмя многозначително.
Моника му се усмихна, бодна си една гъба и я поднесе към устата си, без да сваля поглед от него.
— Добре — рече. — Да се захващаме тогава с биографията. Балтимор?
Тишината, която се възцари, беше почти осезаема. Еймъс понечи да стане, но Наоми го спря с ръка. Той отвори уста, затвори я и забоде очи в чинията, а скалпът му почервеня. Моника също сведе очи с изражение, в което си даваха среща съжаление и раздразнение.
— Идеята не беше добра — подхвърли Холдън.
— Капитане, разбирам, че вие и екипажът ви имате право на личен живот, но сключихме договор. Без да се обиждате, но се отнасяте към мен и хората ми сякаш не сме добре дошли на борда.
Храната бавно изстиваше на масата. Почти не беше докосната.
— Разбирам. Вие изпълнихте вашата част от сделката — заяви Холдън. Измъкнахте ни от Церера и ни платихте добре. Ала ние още не сме изпълнили нашата. Ясно. Ще определя един час утре за начало. Става ли?
— Разбира се — отвърна тя. — Хайде да ядем.
— Балтимор, а? — подхвърли Клип на Еймъс. — По футбола ли си падаш?
Еймъс не отговори и Клип реши да не настоява.
След конфузната вечеря Холдън не искаше нищо друго, освен да се изтегне в леглото. Но докато си миеше зъбите, уж случайно намина Алекс и подхвърли:
— Капитане, качи се на мостика. Трябва да поговорим за нещо.
Холдън го последва и установи, че Еймъс и Наоми вече чакаха там. Наоми се бе изтегнала по гръб, сплела ръце зад тила, а Еймъс седеше на крайчеца на противоускорителното кресло, превит и стиснал юмруци пред себе си. Лицето му бе потъмняло от гняв.
— Знаеш ли, Джим — поде Алекс, доближи другото кресло и се пльосна в него, — началото не е никак добро.
— Тя се е ровила за всеки от нас — рече Еймъс, без да гледа към когото и да било. — Знае неща, които не ѝ влизат в работата.
Холдън се досещаше какво има предвид механикът. Бележката на Моника за Балтимор бе намек за детството на Еймъс, страничен продукт на нелицензирана проституция. Но Холдън не можеше да признае, че знае истината. Самият той го бе научил от подслушан разговор. Нямаше никакво желание да унижава Еймъс.
— Тя е журналист, рови се в миналото на хората — отбеляза той.
— Освен това — обади се Наоми — е много приятен човек. Очарователна, приятелски настроена и всеки от нас на този кораб иска да я хареса.
— И това проблем ли е? — попита Холдън.
— Най-шибаният проблем от всички — заяви Еймъс.
— Джим, бях на „Кентърбъри“ по съвсем конкретна причина — намеси се Алекс. Кой знае защо имаше тъжен вид. — Не ми е нужен някой, който да вади скелети от гардероба и да ги размахва.
„Кентърбъри“, ледовлекачът, на който бяха работили всички преди инцидента с Ерос, бе дъното на варела за тези, които летяха, за да живеят. Място, където отиваха несправили се с досегашните си постове или неуспели да покрият основни критерии за наемане на по-добра работа. Или, в неговия случай, освободени от военна служба заради сериозни нарушения. След като летя известно време с тези хора, Холдън вече знаеше, че не некомпетентността ги бе събрала.
— Зная — кимна той.
— Същото е и при мен, капитане — обади се Еймъс. — Имам доста минало… в миналото си.
— Аз също — добави Наоми.
Холдън понечи да отговори, но млъкна, когато думите ѝ стигнаха до съзнанието му. Наоми бе скрила нещо, накарало я да приеме славния пост механик на „Кентърбъри“. Разбира се, че е така. Холдън не бе искал да мисли за това, но беше очевидно. Тя бе може би най-талантливият корабен инженер, когото бе срещал някога. Знаеше, че има степени от два университета и че е завършила тригодишния курс за пилоти за две години. Това ѝ е осигурявало многообещаваща кариера, готвили са я за висок команден пост. Но нещо се бе случило и тя не желаеше да говори за него. Той я погледна въпросително, но тя само поклати глава.
Изведнъж с пълна сила осъзна колко е крехко равновесието в тяхното малко семейство. Пътищата, събрали ги заедно, бяха толкова различни, невероятни и странни, колкото изобщо бе възможно на този свят. Същата тази прищявка на съдбата можеше с едно махване да ги раздели. Тази мисъл го накара да се почувства слаб, уязвим и малко изплашен.
— Всички помнят защо го правим, нали? — попита той. — Не сте забравили, че ни арестуваха на порта? Че Марс протягаше ръце към „Росинант“.
— Нямахме избор — отбеляза Наоми. — Знаем добре. Всички се съгласихме да приемем тази работа.
Еймъс кимна.
— Никой не е казвал да не приемаме работата — заговори Алекс. — Това, което казваме, е, че ти си говорител на нашата група.