— Да — потвърди Наоми. — И трябва да се представиш толкова впечатляващо, че репортерският екип да забрави за нас. Това е единственият начин, по който може да стане.
— Не — възрази Еймъс. — Има и друг начин, но досега не съм изхвърлял слепец през шлюза. Не зная как ще се чувствам, докато го правя. Може да не е чак толкова забавно.
— Хубаво — склони Холдън и потупа с длан въздуха в умиротворителен жест. — Разбрах ви. Ще се опитам да държа камерите надалеч от вас. Но полетът е дълъг. Проявете търпение. Може би, когато наближим Пръстена, ще сме им омръзнали и тогава ще успеем да ги прехвърлим на някой друг кораб.
Известно време мълчаха, сетне Алекс поклати глава.
— Добре де — рече той. — Мисля, че току-що открихме единствената причина, която би ме накарала да очаквам с нетърпение приближаването на Пръстена.
Холдън се събуди внезапно и потърка яростно сърбящия го нос. Имаше полузабравеното чувство, че нещо се е опитвало да пропълзи вътре. На кораба нямаше буболечки, така че трябваше да е от съня. Само че сърбежът си беше съвсем истински.
Докато се чешеше, той промърмори: „Съжалявам, лош сън или нещо такова“ и потупа леглото до себе си. Беше празно. Наоми вероятно бе отишла в банята. Пое с пълни гърди въздух и издиша рязко няколко пъти през носа, за да се отърве от сърбежа. При третото издишване от носа му излетя синкава светулка. Холдън долови слаб мирис на ацетат във въздуха.
— Трябва да поговорим — произнесе познат глас в сумрака.
Гърлото на Холдън се сви. Сърцето му се разтуптя. Той притисна лицето си във възглавницата и се опита да сподави вика на отчаяние и гняв, докато старият познат страх стягаше отново гърдите му.
— И така. Имаше един новобранец — поде Милър. — Добро хлапе, но ти не можеше да го понасяш.
— Не мога да търпя повече тия глупости! — Холдън замахна с възглавницата и я запокити в посоката, от която идваше гласът на Милър. Стовари юмрук върху пулта до леглото и каютата се озари в светлини. Милър стоеше до вратата с познатия смачкан сив шлифер и филцова шапка и пристъпваше неуверено от крак на крак, а възглавницата се въргаляше в краката му.
— Знаеш ли, той така и не се научи да си почиства стаята — продължи. Устните му бяха съвсем черни. — Ъглите и праговете. Опитах се да му кажа. Но винаги оставяше ъглите и праговете на вратите.
Холдън се пресегна към пулта да повика Наоми, но се отказа. Искаше тя да е тук, защото така Милър щеше да изчезне. Но се боеше, че този път може би няма да се получи.
— Слушай, трябва да почистиш стаята — продължи Милър и лицето му се изкриви от объркване и напрежение, досущ пияница, опитващ се да си припомни нещо важно. — Ако не почистиш тази стая, тя ще те изяде.
— Какво искаш от мен? — попита Холдън. — Защо ме караш да ида там?
На лицето на Милър се изписа отчаяние.
— Какво, за бога, ме чу да казвам? Виждаш стая, пълна с кости, и единственото, което знаеш, е, че някой щял да бъде убит. Ти си хищник чак до момента, в който се превръщаш в жертва. — Той млъкна и се облещи. В очакване на отговор. Холдън обаче мълчеше и Милър пристъпи към леглото. Нещо в лицето му накара Холдън да си спомни времето, когато го бе гледал да стреля по хора. Той отвори чекмеджето на шкафчето и извади пистолета.
— Не се приближавай — предупреди го, но все още не бе насочил пистолета към Милър. — Но бъди честен, ако те гръмна, няма да умреш, нали?
Милър се разсмя. Изражението му стана почти човешко.
— Зависи.
Вратата се отвори и Милър изчезна. Влезе Наоми по нощница и с чаша вода в ръка.
— Буден ли си?
Холдън кимна, дръпна чекмеджето и хвърли вътре оръжието. Изражението му бе достатъчно, за да разбере Наоми какво е станало.
— Добре ли си?
— Да. Той изчезна, когато отвори вратата.
— Изглеждаш ужасно — Наоми остави чашата и се пъхна при него под завивките.
— Този път бе по-страшен. Преди аз… не знаех какво да мисля. Но откакто той научи за Пръстена, все се опитвам да разбера какво ми казва. Беше по-лесно, когато смятах, че са безсмислени брътвежи. Че не значат… няма начин да значат каквото и да било.
Наоми се сгуши до него и го прегърна.
— Не бива да позволим на Моника и хората ѝ да разберат за това — рече той. — Какво? — попита, видял тъжната ѝ усмивка.
— Джеймс Холдън не разказва всичко на всеки — отвърна тя.
— Този път е различно.
— Зная. Какво каза той? Имаше ли някакъв смисъл изобщо?
— Не. Но ставаше въпрос за смъртта. Всичко, което говори, е все за смъртта.