И така, когато приключи тук, Мелба щеше да изчезне. Да бъде прибрана обратно в кутията, заровена или изгорена. Клариса можеше да се събере с роднините си. Пьотър вече имаше собствен кораб. Би могла да работи на него като електрохимичен инженер, помисли си тя с усмивка. Или, в най-лошия случай, да остане при мама. Ако им каже какво е направила, как е спасила семейството, Клариса би могла да продължи и да възстанови отново компанията. Да изгради империята със своето име. И вероятно да освободи баща си от затвора.
Мисъл, която я накара да се почувства едновременно обнадеждена и изморена.
Метално дрънчене и далечен смях я върнаха към действителността. Тя прегледа разписанието за поддръжка през следващите десет дни — технически преглед на електрическите системи на три от малките бойни кораби и измерване годността на електронните карти. Отбеляза си корабното време и изключи терминала. Столовата бе полупълна, когато слезе там, имаше няколко десетки членове на други екипи, които ядяха и разговаряха тихо или гледаха новините за Пръстена. Соледад седеше сама, втренчила поглед в ръчния си терминал, докато похапваше от зеленикавокафявото пюре, което изглеждаше като фекалии, но ухаеше подобно на най-вкусното земно телешко. Мелба опита да си представи, че пюрето всъщност е пастет, и тогава наистина не ѝ се стори толкова неприятно.
Тя си взе една чиния и чаша с лимонова вода и се намести до Соледад. В очите на момичето блесна искрена усмивка.
— Ей, шефе — кимна тя. — Как върви?
— Всичко е както трябва — отвърна също с усмивка Мелба. — Какво пропуснах?
— Репортажа от Марс. Този път с данни. Корабът, който премина през Пръстена — не е легнал в дрейф.
— Наистина ли? — попита Мелба. След като бяха засекли слабите сигнали на малкия, сглобен от подръчни материали съд, който бе започнал всичко това, имаше предположения, че е пострадал от нещо, което живее от другата страна на Пръстена. И че се рее там в свободен полет.
— Значи е под тяга?
— Може би — отвърна Соледад. — Според данните той продължава да се движи, доста по-бавно, отколкото когато навлизаше. Нали знаеш, че пратиха след него сонди? Една от тях също е била прехваната. Нормална тяга и после — бум, стоп. Сигналът е прецакан, но изглежда, е на същия курс, на който и корабчето. Сякаш ще бъдат… отведени на едно и също място. Нещо такова.
— Странно — каза Мелба. — Но предполагам, че трябваше да го очакваме. След Ерос.
— Баща ми беше на Ерос — промълви Соледад и гърлото на Мелба се сви. — Работеше в едно от казината. Беше охрана, пазеше някой да не хакне игрите. От петнайсет години се бъхтеше там. Смяташе там да се пенсионира, да си купи някоя малка дупка и да си доживее живота.
— Съжалявам.
Соледад повдигна рамене.
— Всеки рано или късно умира — подхвърли тя, изтри очите си с опакото на ръката и се обърна към екрана.
— Сестра ми живееше там — каза Мелба. Това беше истина — дори повече от истина. — Беше една от първите, които пострадаха.
— По дяволите — изруга Соледад и вдигна глава, забравила терминала.
— Аха.
Двете помълчаха известно време. На съседната маса поясен на не повече от двайсет години удари коляно в ръба и започна да ругае земните инженери за забавление на приятелите си.
— Мислиш ли, че още са там? — попита Соледад тихо и кимна към терминала. — Нали знаеш за гласовете? Предаванията от Ерос. Чувала си ги. След като стана. Това са хора, нали?
— Те са мъртви — отвърна Мелба. — Всички на Ерос са мъртви.
— Или променени — поклати глава Соледад. — Някой обясняваше, че са им взети схемите. На телата. И на мозъците. Мисля си, че изобщо не са умирали. Просто са били преправени, а? Ами ако мозъците им не са преставали да работят и…
Тя сви рамене, търсейки подходящата дума, но Мелба знаеше какво има предвид. Промяната, дори фундаменталната промяна, не беше като смъртта. Тя самата бе доказателство за това.
— Има ли значение?
— Ако душите им никога не бъдат освободени? — каза с неочаквана болка в гласа Соледад. — Ако онова ги е пленило? Сестра ти. Баща ми. Ако не са мъртви, а Пръстенът държи душите им?
„Няма души — помисли си със съжаление Мелба. — Ние сме торби от плът с малко електричество, преминаващо през нея. Няма призраци, духове, нито души. Единствено остават историите, разказвани от хората за теб. Единствено името ти има значение.“ Беше от този тип неща, които би си мислила Клариса. И които би казал баща ѝ. Но не ги произнесе гласно.
— Може би затова от Земята карат всички тия свещеници — продължи Соледад и загреба малко от пюрето. — За да им помогнат да намерят покой.