— Все някой трябва — съгласи се Мелба и се наведе над своята чиния.
Ръчният ѝ терминал изписука — Рен искаше конфиденциален разговор. Мелба се намръщи и прие обаждането.
— Какво става? — попита тя.
Гласът му беше напрегнат.
— Тук има нещо, което ме озадачава. Аномалия някаква.
— Идвам — каза Мелба. Прекъсна връзката, излапа на няколко хапки остатъка от яденето си и на излизане пъхна чинията в рециклатора. Рен беше при пулта на товарните хангари. Едно от местата с достатъчно висок таван, та не се налагаше да се прегърбва. Около него с помощта на мощни електромагнити за пода и един за друг бяха закрепени сини пластмасови сандъци. Стъпките ѝ бяха единственият звук.
— Какво има? — попита тя.
Той се дръпна и кимна към монитора.
— Данните за въздушния филтър на „Сенг Ун“ — съобщи.
Кръвта ѝ се смрази.
— И какво? — попита остро и твърде рязко.
— Целият е покрит с налепи. Започна да алармира. Прегледах профила, това е високоенергийна ганга. Нитроетени или от тоя род.
Не беше помисляла за това. Знаеше, че на корабите се извършва пасивен газов мониторинг, но никога не ѝ бе минавало през ума, че разсеяни молекули от нейните експлозиви могат да бъдат уловени от въздушните филтри, нито че някой ще проверява. Рен прие мълчанието ѝ за объркване.
— Направих анализ — продължи той. — Съвпада деветдесет и девет процента с пластичен експлозив.
— Значи имат на борда си експлозиви — заключи Мелба. — Това е военен кораб. На такива се пренасят експлозиви, нали? — Гърдите ѝ се стягаха от отчаяние и уплаха. Беше оплескала нещата. Искаше само Рен да замълчи, да не казва онова, които казваше. Което възнамеряваше да каже.
— Най-вероятно са предназначени за миньорски разкопки — промърмори той. — Ти инспектира тази палуба. Спомняш ли си да си видяла нещо странно? Макар че невинаги има какво да се види.
— Смяташ, че е бомба?
Рен сви рамене.
— Вътрешните мъкнат какви ли не неща. Един тип се опита да се запали. Друга пък ще се умори от глад. Те са побъркани. Като онзи тип, който искаше да направи онова с камерата.
— Това не беше политически акт — отвърна тя. — Той е артист.
— Искам да кажа, че като събереш различни хора на едно място, ще се случват всякакви такива неща. Не вади най-доброто в хората. Кара ги да си търсят внимание. Може някой друг да е намислил да се прочуе, а?
— Предупреди ли охраната им? — попита тя.
— Първо исках да кажа на теб. Но такова нещо, то е шиката га най. Ще се наложи.
„Ще трябва да го убия“ — помисли си тя, но сякаш някой го прошепна в ухото ѝ. Вече знаеше как ще стане. Ще го накара да погледне нещо на екрана, да се наведе още малко. Достатъчно, за да оголи шията. После ще притисне с език небцето си, ще го разтърка малко с връхчето и силата ще дойде. Ще го очисти тук и… след това ще го отнесе в нейната каюта. Ще почисти гардеробчето и ще го натика вътре. Ще използва изолираща пяна, за да задържи миризмата вътре. Ще напише доклад, ще съобщи, че е изчезнал. Ще изглежда объркана като всички останали. А когато дойде време за освобождаване на каютата, Мелба вече ще е изчезнала. Дори и да предположат, че тя е поставила бомбите, ще решат, че е един от агентите на Холдън.
Рен я гледаше с меките си кафяви очи, пристегнал на плитка оранжевата си коса. Шията му бе съвсем оголена. Спомни си как ѝ бе обяснявал за изгорелите филтри. За вниманието, което той прояви. Съчувствието.
„Съжалявам — помисли си тя. — Грешката е моя. Налага се.“
— Да проверим данните отново — предложи и се наведе към монитора. — Покажи ми къде са тези аномални резултати.
Той кимна и се наведе заедно с нея. Подобно на всичко на „Церизиер“ пултът бе направен за някой по-нисък от Рен. Наложи се да се наведе повече, за да го стигне. Тя усети странна вдървеност във врата, която стегна и гърлото ѝ. Страх, като от удавяне. Рен размърда глава, за да намести плитката си. Имаше бенка, кафява и овална, точно на мястото, където започваше черепът му — като черна точка на мишена.
— Гледах ей тези данни тук — чукна той екрана.
Мелба притисна с език небцето. Ами Соледад? Тя беше с нея, когато Рен се обади. Знаеше, че Мелба е отишла на среща. Може би ще трябва да убие и нея. Но къде ще скрие тялото? Трябва да организира някакъв инцидент. Нещо правдоподобно. Не може да им позволи да я спрат точно сега. Толкова е близо.
— Но не се покачва — говореше той. — Остава си на едно равнище.
Тя завъртя език веднъж в посока, обратна на часовниковата стрелка, сетне спря. Усети световъртеж. Недостиг на въздух. Една от изкуствените жлези се беше задействала, може би в подготовка за предстоящата секреция. Рен говореше, но тя не можеше да го чуе. Шумът на собственото ѝ дишане и туптежът на сърцето бяха твърде силни.