Трябва да го убие. Пръстите ѝ трепереха. Сърцето ѝ лумкаше. Той се обърна към нея и издиша през ноздрите. Вече не беше човек. Беше само чувал с плът с малко електричество. Можеше да го направи. Заради баща си. Заради семейството. Трябваше да бъде направено.
Когато Рен заговори, гласът му сякаш идеше отдалече.
— Was denkt tu? Искаш ли да се обадиш? Искаш ли аз да се обадя?
Мислите ѝ се движеха твърде бързо и твърде бавно. Питаше я дали да предупредят „Сенг Ун“ за бомбата. Това имаше предвид.
— Рен? — повика тя. Гласът ѝ бе слаб, хленчещ. Глас на някой по-млад от нея. Някой много изплашен или много тъжен. На лицето му се изписа загриженост, веждите му се събраха.
— Ей? Добре ли си, шефе?
Тя докосна екрана с върха на пръстите.
— Погледни пак — рече. — Погледни по-внимателно.
Той се обърна и се наведе към екрана, сякаш отблизо щеше да открие нещо повече. Тя разглеждаше превитата му шия, докато заприлича на статуя в музей — на неодушевен предмет. Нищо повече. Завъртя два пъти с език по небцето и усети, как я изпълва спокойствие.
Вратът му изпука, когато го строши, хрущялните дискове се освободиха с пращене, снопът от нерви и съединителна тъкан, през който преминаваше животът му, се скъса. Тя продължи да удря в основата на черепа, докато почувства, че костта поддава под дланта ѝ и вече е време да премести тялото. Бързо. Преди някой да ги завари. Преди да стане късно.
За щастие, имаше съвсем малко кръв.
12.
Ана
Два часа след началото на междурелигиозната среща за пръв път в живота си Ана почувства, че молитвите ѝ дотягат. Винаги бе намирала в тях дълбоко успокоение. Неподправено чувство за единение с нещо безкрайно по-голямо от нея. Нейните приятели атеисти го наричаха благоговение пред лицето на безмерния космос. Тя го определяше като Бог. Това, че може би говореха за едно и също нещо, не я безпокоеше. Не беше изключено да праща своите молитви към една студена и безчувствена вселена, ала по-важното бе, че тя не усещаше нещата по този начин. Науката бе дарила човечеството с множество постижения и тя я ценеше. Но бе отнела едно важно нещо — ползата от субективния, личния опит. Бе го заменила с идеята, че само измерими и подлежащи на изпитание концепции имат стойност. Хората обаче не действаха по този начин и Ана подозираше, че същото важи и за вселената. „По Божия образ“ се бе превърнало в основен принцип на нейната вяра.
В началото срещата бе приятна. С течение на годините красивият дълбок глас на отец Мишел бе отлежал като старо вино. Неговата многословна и прочувствена молитва за Божие водачество за тези, които възнамеряват да изучават Пръстена, бе предизвикала тръпки по тялото ѝ. Той бе последван от един старейшина на Църквата за човешко възнесение, който пък преведе групата през серия от медитации и дихателни упражнения, с наистина освежаващ и възвръщащ енергията ефект. Тя си отбеляза на ръчния терминал да си свали копие на книгата по медитация и да я прочете. Разбира се, не всички представители на религии и движения извършиха ритуали. Имамът не би се молил в присъствието на немюсюлмани, макар че произнесе кратка реч, която бе преведена симултанно в слушалките. Когато приключи с „Аллах бу акбар“ неколцина от присъстващите повториха думите. Ана бе една от тях. Защо не? Беше проява на уважение, отношение, с което бе съгласна.
Но след два часа дори най-прочувствените и поетични молитви бяха започнали да я изморяват. Тя се зае да брои малките пластмасови къщички, в които бяха скрити противопожарните кули. Научи се да ги забелязва след неуспелия опит за самоубийство. Сетне мислите ѝ неусетно се насочиха към писмото, което бе пратила на Ноно. Столът, на който седеше, вибрираше едва доловимо. Вероятно се дължеше на масивния двигател на кораба и Ана се заслуша в него, различавайки постепенно равномерен ритъм. Ритъмът се превърна в музика и тя започна да си тананика под нос. Спря едва когато епископианецът на съседния стол се покашля многозначително.
Ханк Кортес, разбира се, бе поставен последен в списъка. През седмиците и месеците, откакто Ана бе на борда на „Принц“, за нея бе станало ясно, че макар официално никой да не ръководеше тези междурелигиозни срещи, към доктор Ханк се отнасяха като към „първи сред равни“. Ана подозираше, че това се дължи на тесните му връзки с генералния секретар, благодарение на когото бе станала възможна тази мисия. Освен това разговаряше на малки имена с повечето прочути артисти, политици и икономически консултанти в цивилния контингент на групата.