Това не я безпокоеше. Колкото и равни да са членовете на една група, винаги трябва да има човек, който да поеме водачеството. По-добре да е доктор Ханк, отколкото тя.
Когато неовиканската свещеничка, заела място на подиума, най-сетне приключи със своя ритуал, доктор Ханк не се виждаше никакъв. Ана бе завладяна от надеждата, че най-сетне ще бъде сложен край на срещата.
Но не. Доктор Ханк се появи пред аудиторията, следван от телевизионен екип, и се изкатери на подиума с увереността на актьор, излизащ на сцената. Той дари аудиторията с бляскава усмивка, като се постара тя да влезе в обектива на камерата.
— Братя и сестри — поде доктор Ханк, — да склоним глави и да благодарим на Всевишния, да търсим съветите Му и да се оставим да ни води, докато приближаваме края на това историческо пътуване.
Речта продължи в същия дух още двайсет минути.
Ана неусетно започна отново да си тананика.
По-късно Ана и Тили се срещнаха за обяд в офицерската столова, която бе предоставена на цивилните. Ана не разбра точно как се превърна в единствената и най-близка приятелка на Тили по време на това пътуване, но жената се бе вкопчила в нея след първата им среща и продължаваше да упорства като впил се кърлеж. Не, не беше съвсем справедливо да се говори така. Макар че единственото общо, което имаха двете, бе въглеродната основа, не можеше да се каже и че Ана разполагаше с големи възможности за сприятеляване на този полет. Тя постепенно бе започнала да прозира през маската на по-възрастната жена и да вижда под нея едно наистина самотно същество. Съпричастността на мъжа ѝ към преизбирането на генералния секретар ѝ бе осигурила място на кораба като цивилен консултант. Ролята ѝ на тази мисия бе да напомня по още един начин за богатството и влиянието на нейния съпруг. Тя го знаеше, знаеха го и всички останали. Повечето цивилни на кораба се отнасяха към нея със зле прикрито съжаление.
Докато чакаха да им поднесат храната, Тили хвърли едно бонбонче в устата си и се зае да го дъвче. Въздухът се изпълни с лекия мирис на никотин и мента. На кораба, разбира се, пушенето бе забранено.
— Как вървят твоите работи? — подхвана разговор Тили, докато си играеше със сребърната кутия с ментови бонбони и оглеждаше помещението. Носеше изящна комбинация от панталон и блуза, които вероятно струваха повече от къщата на Ана на Европа. Беше от онези тоалети, които слагаше, когато не искаше да прави особено впечатление.
— Междурелигиозната среща ли? — попита Ана. — Добре. Всъщност не чак толкова. Беше дълга. Твърде, твърде дълга.
Тили я погледна, учудена от искреността на изказването.
— Божичко, аз ли не знам? Никой не може да плямпа повече от някой свят човек пред себеподобни. Освен може би политиците.
Пристигна храната, поднесена от млад флотски офицер, който изпълняваше ролята на келнер. Ана се зачуди какво ли е мнението му за това му задължение. Военните в армията на ООН по правило бяха доброволци. Вероятно младежът е имал друга представа за своята служба. Той постави внимателно и ловко чиниите пред тях, което говореше за дълга практика, и им се усмихна, преди да изчезне към кухнята.
Всъщност към камбуза. Така ги наричаха на корабите.
Тили се зае да похапва без особен ентусиазъм от отгледаните във ферма домати и салатата с истинска моцарела — неща, които Ана не би могла да си позволи на Европа, освен ако не продаде бъбрек.
— Чухте ли се с Намоно?
Ана кимна.
— Снощи получих ново видеопослание. Нами става все по-голяма. Попривикнала е с гравитацията, но от лекарствата ѝ е зле. Мислехме да ги спрем по-рано, дори това да означава да мине на физиотерапия.
— Хммм — промърмори Тили. Ана предположи, че ще смени темата. Така и стана.
— Робърт не се е появявал вече цяла седмица — подхвърли Тили. Изглеждаше по-скоро раздразнена, отколкото тъжна.
— Мислиш ли, че той ти…
— Изневерява? — Тя се разсмя. — Ще ми се. Поне щеше да е интересно. Но когато се затваря в офиса си в два през нощта, знаеш ли какво прави? Хващала съм го. Чете бизнесдоклади, следи стоковата борса, разглежда диаграми. Робърт е най-лишеното от сексуалност създание, което съм срещала. Поне докато не измислят начин да се чукат пари.
Ана бе престанала да се притеснява от циничния език на Тили. В него нямаше гняв. По-скоро беше друг начин да бъде забелязвана. Да накара хората да ѝ обръщат внимание.