„Вече да“, реши Ана.
— Неделя от десет часа в конферентна зала 41 — обяви и си отбеляза мислено да попита някого дали може да използва в неделя конферентна зала 41.
— Ще се постарая да се освободя. — Крис я погледна усмихнато. — Благодаря ви, госпожо. Пастор Ана.
— Беше ми приятно да си поговорим, Крис. — „Току-що ми даде причина да съм тук“, добави наум.
След като Крис си тръгна, тя изведнъж осъзна, че е много изморена, и се приготви да се върне в леглото, ала видя, че хубавичкото момиче от съседната маса все още си беше там. Лицето ѝ продължаваше да е заровено в скръстените ѝ ръце. Ана се приближи и я докосна нежно по рамото. Момичето трепна и вдигна глава с разширени, почти ужасени очи.
— Здравей — каза Ана. — Ти как се казваш?
Момичето се сепна, сякаш ѝ бяха задали особено труден въпрос. Ана седна срещу нея.
— Видях те да седиш тук — продължи тя. — Стори ми се, че имаш нужда от компания. Няма нищо лошо в това да се боиш. Разбирам те.
Момичето скочи на крака като повредена машина. Очите ѝ бяха безизразни, главата — килната на една страна. Ана внезапно се изплаши. Сякаш бе доближила да погали кученце, а то се оказваше тигрица. Един глас в главата ѝ прошепна: „Лоша работа. Сега вече ще си изпатиш.“
— Съжалявам — побърза да се извини тя и вдигна ръце. — Не исках да те безпокоя.
— Ти не ме познаваш — отвърна момичето. — Нищо не знаеш. — Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци, жилите на шията ѝ изпъкваха като струни на китара.
— Права си — съгласи се Ана и разпери успокоително ръце. — Извинявам се.
Сега вече и други хора в столовата ги гледаха и тя почувства внезапно облекчение, че не е насаме с момичето. То я погледа още няколко секунди, после напусна почти тичешком столовата.
— За какво, по дяволите, бе всичко това? — попита някой с тих глас зад гърба ѝ.
Може би момичето също се е събудило от някой кошмар, мислеше си Ана. А може би не.
13.
Бика
Пристигането в близост до Пръстена бе политически акт, но това не променяше същината му. Нямаше материална граница, отвъд която да се каже, че са в обсега на космическия обект. Нямаше порт, към който да се скачат. Датчиците на „Бегемот“ засмукваха информация от Пръстена още откакто бяха напуснали Тихо. Марсианските научноизследователски кораби и земните военни сили, заели позиции там, преди онова нещастно хлапе от Пояса да стане първата жертва на Пръстена, бяха останали по местата си и в момента попълваха припасите. Нови марсиански кораби се бяха присъединили към тях на синхронизирана орбита и сега висяха кротко в небето. Земната флотилия, подобно на „Бегемот“, бе в последен стадий на спирачния режим, доближавайки избраната предварително дистанция. За да заяви: „Преодоляхме огромно разстояние, за да пристигнем тук. И ето ни вече“.
Ала доколкото можеше всеки от тях да види, Пръстенът не даваше и пукната пара.
Имаше нещо зловещо в гигантското съоръжение. Повърхността му бе поредица от криволичещи хребети, извиващи се спираловидно около тялото. В началото изглеждаха неравни, почти слети. Математици, архитекти и физици обаче твърдяха, че там съществува строго определен ред — височината на хребетите бе в сложна хармония с ширината и разстоянието между върховете и долините. Съобщения се редяха едно след друго, откриваха се нови и нови връзки и следствия, намек за целенасоченост на строежа, без обаче да се разкрива какъвто и да било смисъл във всичко това.
— Официалните марсиански доклади са много консервативни — отбеляза научният офицер. Казваше се Чан Бао-Жи и на Земята щеше да е китаец. Тук обаче беше поясен от станция Палада. — Преобладават заключенията и почти няма сурова информация. За щастие, успяхме да съберем данни за техните експерименти и върху тях да направим свои анализи.
— Което вероятно прави и Земята — подметна Ашфорд.
— Без съмнение, сър — потвърди Чан.
Подобно на всеки ритуал, служебните срещи вдъхваха повече авторитет, отколкото да осигуряват информация. Присъстваха началниците на всички големи отдели на „Бегемот“ — Сам от инженерния, Бика като представител на охраната, Чан за изследователската група, Бени Кортленд-Мапу от здравната служба, Анамари Руис за инфраструктурата и така нататък, насядали на десетината фотьойла в залата. Ашфорд се бе настанил на почетното място и зад гърба му бе окачен поредният добродушен Христос. Па седеше вдясно от него, а Бика — по традиция — отляво.
— И до какво стигнахте? — попита Ашфорд. — Накратко.
— Много е странно, сър — отвърна Чан и всички присъстващи се засмяха. — Според анализите ни Пръстенът представлява изкуствено поддържан Айнщайн-Розенов мост. Ако преминем през него, няма да излезем тук от другата страна.