Когато влязоха в офиса, завариха Серж на пулта. Той повдигна вежди, като видя Бика да влиза.
— Здрасти, шефе — посрещна го дежурният офицер. Беше бивш уличен побойник на име Джойо, наемник от СВП. — Que passa?
— Нищо хубаво. Какво пропуснах?
— Оплакване от месарницата надолу по улицата за изчезнала коза. Съобщение от един от земните кораби за изгубен член на екипажа, чудят се дали при нас няма един в повече. Двама койоси са се натряскали и ги затворихме в каютите им, като ги заплашихме, че ще кажем на Бика.
— Как го понесоха?
— Трябваше да мием след тях.
Бика се разсмя, преди да въздъхне.
— Така. Отвън в колата седи Самара Розенберг — поде той. — Заместничката иска да я поставим под домашен арест за неоторизиран разход на ресурси.
— А аз искам пони във водолазен костюм — ухили се Джойо.
— Има заповед за това — продължи Бика. — Така че очаквам от теб да я отведеш в каютата ѝ. Ще трябва да поставим пост пред вратата. Тя е бясна.
Джойо се почеса по врата.
— Ние ли трябва да го направим?
— Аха.
Лицето на Джойо се изопна. Бика кимна към вратата. Джойо излезе и Бика зае мястото му на бюрото, въведе идентификационния си код и се зае с процеса по отстраняване на Сам от системата на нейния собствен кораб. Докато програмата за безопасност правеше своите проверки с всички останали подсистеми на „Бегемот“, той се опря на лакти, зареял поглед в екрана.
Първия път, когато Фред Джонсън му спаси живота, го бе направил с пушка и мобилен медекип. Втория път го постигна с кредитен чип. Бика се бе демобилизирал на трийсет и отнесе пенсията си на Церера. През следващите три години просто живя там. Тъпчеше се с евтина храна, пиеше прекалено много и спеше в собственото си легло, без да може да определи дали му е зле от алкохола, или от въртенето. Не че това го интересуваше особено. На няколко пъти участва в сбивания и си създаде неприятности с местната полиция. Не разбираше, че има проблем, докато не стана очевидно, а по това време проблемът бе наистина голям.
Депресията бе честа гостенка в тяхното семейство. Също и самолечението. Дядо му бе починал от двете. Майка му на няколко пъти бе изкарвала курсове на лечение. Брат му премина на хероин и живя пет години в специален център в Розуел. Нито едно от тези събития сякаш нямаше някаква връзка с Бика. Той беше космопехотинец. Беше се отказал от живота на помощи и бе избрал звездите, ако не тях, то поне камъните, зареяни из нощното небе. Беше убивал хора. Не можеше едно шише да го надвие. Но почти успя.
Денят, в който Фред Джонсън се появи на вратата му, бе като странен сън. Бившият му командващ офицер изглеждаше различен. По-стар и по-силен. Истината бе, че рождените им дати не бяха особено раздалечени, но Джонсън винаги бе Стария. Бика бе проследил новините за провала на станция Андерсън и как Фред бе преминал на другата страна. Някои от старите космопехотинци, които познаваше на Церера, бяха разгневени. Но той си каза, че Стария знае какво прави. Не би го сторил без причина.
„Ей, Бик“ — поздрави го Фред. Само това, в началото. Все още си спомняше как черните очи на Фред се втренчиха в неговите. И как се засрами, когато се опита да се изправи и да поприбере увисналото си шкембе. В този момент видя колко ниско е паднал. Бяха му достатъчни две секунди през очите на Фред Джонсън.
„Сър“ — отвърна уставно Бика и се отдръпна, за да го пропусне в своята дупка. Вътре миришеше на мухъл и развалена храна. И на пот. Фред пренебрегна всичко това. „Идвам да те върна на служба, войнико.“
„Добре“ — бе отговорът на Бика. А тайната, която носеше със себе си, същата, която щеше да отнесе и в гроба, бе тази: не го искаше. В този момент би предпочел Фред Джонсън да си тръгне и да позволи на Бика да го забрави отново. Да излъже бившия си командващ офицер, човека, който го бе спасил, когато губеше кръв под вражески огън, се оказа лесно, като да диша. Нямаше нищо общо със Земята, Пояса или станция Андерсън. Не беше заради някаква възвишена лоялност. Просто не беше приключил със собственото си унищожаване. И дори сега, когато остана на бюрото, след като предаде Сам, той си помисли, че Фред е знаел. Или се е досетил.
Фред бе пъхнал в ръката му кредитен чип. Един от онези сивкави, безлични чипове на СВП, използвани за непроследяеми транзакции в лошите стари дни. „Купи си нова униформа.“ Бика козирува, но вече пресмяташе колко много пиячка може да си купи.
Сумата бе колкото шест негови заплати от едно време. Ако беше по-малко, Бика нямаше да си мръдне пръста. Той се избръсна за първи път от много дни насам, купи си нов костюм, извади пътната чанта и хвърли вътре всичко, което имаше някаква стойност. Не беше пил оттогава, дори в нощите, когато алкохолът му бе по-нужен от кислород.