Соледад изруга полугласно.
— Съжалявам — повтори Стани.
— Няма нищо — каза Мелба. — Провери ли бушоните на филтрите?
— Аха.
— Тогава да продължаваме. Следващото ниво.
Това, което я изненада — същото, което не можа да предвиди, — бе как всички на „Церизиер“ бяха готови да обяснят изчезването на Рен с близостта на Пръстена. „Церизиер“, като всеки кораб за дълги полети, беше затворена система. Нямаше къде да се отиде от него. Беше предположила, че ще възникнат обичайните подозрения. Рен се е скарал с някого, откраднал е нещо, преспал е не с когото трябва и са решили да го премахнат. Може би да го изхвърлят през шлюза. Да го натикат в рециклатора, да го превърнат в основни съставки, да го смесят с водата и храната. Не че нямаше начин да се скрие или премахне тяло, въпросът бе, че съществуваха твърде малко способи това да стане незабележимо. Пътуването между планетите не бе сложило край на убийствата. Толкова много високоеволюирали примати, затворени в една метална кутия в продължение на месеци — беше съвсем естествено да се стигне до нечия смърт.
Но този път беше различно. Хората смятаха за естествено някой да изчезне, след като наближават Пръстена. Намираха го за съвсем оправдано. Цялото това пътешествие бе зла поличба, нормално бе да се случват странни неща, когато човешки същества се приближават толкова до призрачното, опасното, тайнственото. Всички бяха изплашени и това ѝ осигуряваше прикритие. Дори да се разплаче, ще я разберат. Ще го сметнат за проява на страх.
Мелба напъха диагностичния прибор обратно в калъфа, изправи се и се насочи към асансьора. Сервизните асансьори бяха съвсем малки, едва имаше място за един човек с инструментите. Пътуването между нивата тук бе като да се затвориш в ковчег. Докато се спускаше надолу към следващото ниво, тя си представи какво ли ще е, ако внезапно спре токът. И остане затворена като в капан. Нещо се размести в съзнанието ѝ и за един миг там се появи образът на нейното гардеробче. Онова в каютата ѝ. Същото, което бе натъпкала с изолираща пяна и трупа на Рен. Тя потрепери и се помъчи да мисли за нещо друго.
„Принц Томас“ бе един от големите кораби в земната флотилия и на него бяха настанени цивилните служители, наети от ООН. Артисти, поети, философи, свещеници. Струваше ѝ се, че е по-скоро на туристически лайнер, отколкото на военен кораб. Клариса бе прекарала немалко време на яхти и луксозни кораби, пътешествайки вън от гравитационния кладенец на Земята, и можеше да си представи хилядите оплаквания, които капитанът получава, като например, че залите не са достатъчно просторни и екраните нямат нужното високо качество. Неща, които биха я безпокоили в предишния ѝ живот. Сега те не значеха нищо.
Същото трябваше да е и с другото. Една смърт повече, една по-малко. Не би трябвало да има значение. Но ставаше въпрос за Рен.
— На позиция — докладва Стани.
— Дай ми секунда — отвърна Мелба, докато излизаше от асансьора. Новият коридор бе почти идентичен с предишния. На тези палуби имаше само складове и отделения, без кой знае какво разнообразие, докато не стигнат най-долните нива с ремонтните цехове, инженерния отдел и хангарите. Но започнаха да издирват електрическата аномалия от тук, защото беше по-лесно. Колкото по-дълго време щеше да отнеме, толкова по-трудна щеше да се окаже задачата. Както с всичко останало.
Тя стигна разклонението, извади диагностичния прибор от калъфа и го включи.
— Соли?
— На място — отвърна Соледад.
— Добре — рече Мелба. — Започни проследяване.
След като се случи онова, тя отнесе Рен в каютата си и го положи на пода. Вече усещаше първите признаци на пристъпа и затова се излегна в койката и зачака да дойде. Може би си въобразяваше, но този като че ли бе по-тежък от предишните. За един кратък и ужасяващ миг тя се изплаши, че ще повърне, но униформата ѝ се оказа чиста. После стана, взе си кутия с кафе, изключи ръчния терминал на Рен и отиде да потърси офицера, отговарящ за безопасността. Беше мършав марсианец на име Андре Коменхи, който изслуша доклада ѝ с половин ухо. Рен ѝ се обадил да се срещнат за съвет. Когато отишла в работната станция да се видят, той не бил там. Претърсила кораба, но не го намерила, а и не отговарял на запитванията по терминала. Започнала да се безпокои.
Докато другите претърсваха отново кораба, тя взе няколко туби с изолираща пяна, върна се в каютата си и се погрижи да херметизира импровизираната му могила. Косата му ѝ се стори по-яркооранжева, почти като коралов риф. Кожата беше бледа на местата, където кръвта се бе оттекла. Морава там, където се бе събрала. Все още тялото не бе започнало да се вкочанява и тя успя да го сгъне, свито като ембрион, и да попълни пространството около него с пяна. Пяната се втвърди за броени минути. Беше херметична и устойчива на повишено налягане. Ако се бе справила добре, миризмата на трупа нямаше как да излезе навън.