— Нищичко — докладва малко раздразнено Соледад. — При вас как е, хора?
— Ей! — обади се Стани. — Мисля, че открих. Десетпроцентова флуктуация в тази кутия.
— Засечено. Смени го.
— Да похапнем, преди да продължим, а? — предложи Стани.
— Ще ви чакам в столовата — отвърна Мелба. Гласът ѝ звучеше почти нормално. Звучеше като нечий друг.
Столовата бе почти празна. Беше посред нощ корабно време и само няколко офицери дремеха на масите и вдигнаха глави да видят какви са тези цивилни. Според условията на договора имаха право да се хранят в офицерските столови на обслужваните от тях кораби. Беше чувала, че съществува известна доза недоверие и напрежение между флотските екипажи и цивилните наемници като нея и хората ѝ. Вероятно би я подразнило, ако дълбоко в себе си не знаеше, че в нейно лице подозренията им са оправдани. Соледад и Стани вече се бяха настанили на една маса, посръбваха кафе от кутии и похапваха от чиния със сладки ролца.
— Ще ми липсват тези неща, когато спрат тягата — оплака се Стани и посегна към поредното ролце. — Няма готвач, който да може да се справя в безтегловност. Колко време според вас ще се реем?
— Колкото е необходимо — отвърна Мелба. — Говори се за приблизително два месеца.
— Два месеца при нула g — произнесе мрачно Соледад. Два месеца до Пръстена.
— Ами да — потвърди Стани. — Някакви вести от Боб?
Петият член на техния екип — сега вече четвъртият — беше останал на „Церизиер“. Оказа се, че двамата с Рен са имали връзка с един и същи мъж от медицинския екип и охраната бе задържала обичайните заподозрени. Нерядко при случаите на изчезнали хора мотивите бяха битови. Мелба отново усети как гърлото ѝ се свива.
— Нищо засега — отвърна тя. — Но ще го пуснат. Не може да има връзка.
— Тъй де — потвърди Соледад. — Боб не би сторил никому нищо лошо. Той е добър човек. Освен това обичаше Рен.
— Стига с тия жалейки — ядоса се Стани. — Още не знаем със сигурност дали е мъртъв.
— Като знам каква пущина ни чака там, смъртта не е най-лошият изход — отбеляза Соледад. — Гонят ме кошмари, откакто се завъртяхме. Все си мисля, че този път няма да има връщане назад. За никого от нас.
— Такива приказки не помагат — рече Стани.
Една жена влезе в камбуза. На средна възраст, с гъста червена коса, пристегната на кок, и усмивка, която накара Мелба да сведе глава и после да отмести очи.
— Каквото и да е станало с Рен — поде тя, — чака ни работа. И ние ще я свършим.
— Права си, дявол го взел — кимна Стани и гласът издаде вълнението му. — Права си.
Известно време седяха смълчани, докато възрастният мъж плачеше. Соли положи ръка на рамото му и хлипанията на Стани се поуталожиха. Той кимна с благодарност и преглътна. Имаше тъжен, но благороден вид. За пръв път на Мелба ѝ хрумна, че Стани е вероятно на възрастта на баща ѝ, а никога не бе виждала баща си да плаче.
— Съжалявам — рече тя. Искаше да добави още нещо, но се закашля и млъкна.
— Няма нищо — отвърна Стани. — Вече съм по-добре. Ей, шефе, вземи си ролце.
Мелба се пресегна, опитвайки се да сдържи сълзите. И да не говори. Не знаеше какво ще каже и се страхуваше от себе си. Внезапно ръчният ѝ терминал издаде кратък сигнал. Диагностичната процедура бе привършила. Беше отнела само няколко секунди, ала източникът все още бе там. Стани изруга мръснишки, после сви рамене.
— Няма почивка за злото, няма мир за доброто — промърмори той и се надигна.
— Тръгвайте — подкани ги Мелба. — Аз ще ви настигна.
— Pas problema — каза Соледад. — Макар че това кафе едва ли ще го пиеш дълго, нали?
Мелба ги изпрати с поглед, облекчена, че няма да са с нея, и същевременно изпитваща желание да ги повика обратно. Буцата в гърлото ѝ се бе смъкнала към гърдите. Опита се да си поеме няколко пъти дълбоко въздух.
Оставаше още съвсем малко. Флотилиите бяха пристигнали. „Росинант“ бе на позиция. Всичко вървеше според плана ѝ, е, поне приблизително. Рен не би трябвало да има значение. И преди беше убивала хора. Почти неизбежно бе да не загинат още, когато избухне бомбата. Отмъщението зове за кръв и винаги е било така. Такава е човешката природа, а тя се бе превърнала в неин инструмент.
Не тя носеше вина за Рен, а Холдън. Той го бе убил, като я бе накарал да поеме по този път. Ако бе проявил уважение към семейството ѝ, нищо нямаше да се случи. Тя се изправи, отърси се от съмненията и се приготви да се върне към прекъснатата работа.