— Съжалявам, Рен — прошепна, надявайки се, че това ще е за последен път, но споходилата я мъка я накара отново да седне.
Нещо не беше наред. Не би трябвало да е така. Чувстваше, че започва да губи контрол. Запита се дали след всичко, което бе направила, все още е достатъчно силна. Или имаше нещо друго. Може би изкуствените жлези бяха започнали да изпускат своите токсини в кръвния ток, без да го е поискала. Но ставаше все по-лабилна емоционално. Може би това е някакъв симптом? Тя отпусна глава върху скръстените си ръце и се опита да си поеме дъх.
Той беше толкова мил с нея. Беше ѝ помогнал, а в замяна тя го уби. Все още усещаше как черепът му поддава под ръката ѝ, едновременно хрупкав и мек, все едно стои на брега на река и чувства почвата под краката си. Пръстите ѝ миришеха на изолираща пяна.
Рен я докосна по рамото и тя вдигна рязко глава.
— Здравей — каза нечий глас. — Аз съм Ана. Ти как се казваш?
Беше червенокосата, която допреди малко разговаряше с младия флотски офицер.
— Видях те да седиш тук — продължи тя. — Стори ми се, че имаш нужда от компания. Няма нищо лошо в това да се боиш. Разбирам те.
„Тя знае.“
Мисълта премина през тялото на Мелба като светкавица. Дори без да докосва с език небцето си усети как настръхват скритите в тялото ѝ жлези. Лицето и ръцете ѝ бяха изстинали. Преди жената да разбере какво става, мъката и чувството за вина на Мелба се превърнаха в студен гняв. Тя знае и ще я издаде, и тогава всичко ще се окаже напразно.
Не помнеше кога се бе изправила на крака. Жената отстъпи.
„Трябва да я убия.“
— Съжалявам. Не исках да те безпокоя.
Жената бе вдигнала ръце, сякаш се готвеше да отблъсне удар. Не изглеждаше силна. Със сигурност не знаеше да се бие. Би могла да я рита в корема докато червата ѝ излязат навън. Нищо по-просто от това.
Един тих глас в главата ѝ заговори: „Тази е от онези свещеници идиоти, които търсят да спасят нечия душа. Нищичко не знае. На обществено място си. Ако я нападнеш, ще те хванат“.
— Ти не ме познаваш — произнесе тя. — Нищо не знаеш.
Млад офицер от съседната маса стана и пристъпи към тях, готвейки се да се намеси. Ако заради тази жена я задържат, може да разкрият истинската ѝ самоличност. Да намерят трупа на Рен. Да разберат коя е. Трябваше да внимава.
— Права си. Извинявам се — рече жената.
Умът на Мелба бе изпълнен с омраза, черна и жадуваща отмъщение. В гърлото ѝ се надигнаха ругатни, готови да залеят идиотката, която бе изложила всичко — абсолютно всичко — на риск. Мелба ги преглътна и се отдалечи.
Смътно си спомняше коридорите, по които бе вървяла. Беше позволила на тази история с Рен да я изкара извън релси. Да изгуби концентрация и да попадне в рисково положение. Умът ѝ се бе замъглил, но сега отново разсъждаваше съвсем трезво. Тя се качи в асансьора и набра нивото, на което Стани и Соледад проверяваха електрическата система, търсейки дефектиралата част. После изтри въведения етаж и набра този на хангара.
— Стани? Соли? — повика ги през ръчния си терминал. — Изчакайте ме. Трябва да свърша нещо.
Очакваше неизбежните въпроси, прояви на подозрителност.
— Добре — гласеше отговорът на Соледад. И това бе всичко.
Мелба слезе в хангара, качи се на совалката и почака десет минути, докато ѝ дадат разрешение за старт. След това се отдели от корпуса на „Принц Томас“. Мониторите на совалката бяха малки и евтини, безбрежното околно пространство бе натикано в квадрати петдесет на петдесет сантиметра. Накара компютъра да изчисли най-бързия курс до „Церизиер“. Щеше да отнеме малко повече от час. Тя се приведе напред, сякаш бе яхнала реактивен кон, и остави двигателя на максимална мощност. „Церизиер“ изплува сред звездния прах като малка сива точка, носеща се към нея. Корабът, подобно на останалите от флотилията, беше в последната фаза на спирачен режим, който трябваше да ги изведе на орбита около Пръстена. Той ги очакваше, някъде там, отвъд термоядрените пламъци. Мелба прогони тази мисъл от ума си. Караше я да се сеща за Стани и Соледад, за техните тихи страхове. Не биваше да мисли сега за тях.
Нетърпението ѝ да пристигне затрудняваше маневрата с обръщането и отрицателната тяга. Нямаше търпение вече да е там. Да се носи заедно с „Церизиер“ като вещица на метла, огласяйки околното пространство с крясъци, все едно се намираше в атмосфера. Беше чакала твърде дълго и измина последната част от маршрута при почти две g. Когато се скачи, имаше главоболие и челюстта я болеше, сякаш някой я беше фраснал.