— Bien.
Познатите коридори му се струваха по-дълги от обичайното, стените, строени да са подове, и подовете, предназначени за тавани — по-нереални отвсякога. Ако се намираше на истински боен кораб, щеше да има лесен, пряк път. Щеше да е по-добре, дори ако „Бегемот“ се въртеше. Той се опита да набере още малко скорост, да изстиска последни сили от машината. В този момент зазвуча тревожната аларма, която сякаш зовеше: Серж вика всички на бой.
При асансьорите се бе събрала тълпа: мъже и жени, опитващи се да се доберат до бойните си станции. Бика ги разблъска безцеремонно — най-ниският от всички. Землянин, като Холдън. Въведе кода за пълен достъп, повика кабина и скочи вътре. Висок тъмнокож мъж се опита да го последва. Бика опря ръка в гърдите му и го спря.
— Вземи следващия — рече той. — Не отивам там, където би искал да бъдеш.
Асансьорът полетя нагоре, сякаш се възнасяше в небесата, а Бика използва ръчния си терминал, за да изкопчи още информация. Нямаше достъп до затворените канали — само капитанът и неговият заместник можеха да се включват там, — но имаше повече от достатъчно новинарски емисии. Прегледа някои от тях, опитвайки се да разбере какво точно става, по няколко секунди тук и там.
Марсианският научен екип и неговият ескорт се нахвърляха върху Холдън от всички канали, наричаха го терорист и престъпник. Реакцията на земната флотилия бе по-сдържана. Повечето публични дебати се въртяха около усилията да спасят оцелелите от „Сенг Ун“. Високоенергийният газов облак от ядрото смущаваше комуникациите на спасителните екипи и някой достатъчно умен бе решил да използва информационните канали, за да ги координира. Всичко се провеждаше с мрачната ефикасност на военна операция и това вдъхна на Бика надежда, че екипажът на „Сенг Ун“ може да оцелее, ала същевременно го плашеше с възможните последствия.
Посланието на Холдън се повтаряше отново и отново, от всички публични канали. В началото идваше само от „Росинант“, но скоро започна да се ретранслира и от останалите кораби, придружено със съответните коментари. Достигне ли веднъж до Пояса и вътрешните планети, ще стане главната и единствена обсъждана новина. Бика можеше вече да си представи преговорите между Земята и Марс, дори ги чуваше как стигат до заключението, че СВП е станал твърде самоуверен и трябва да получи урок.
Някой на „Бегемот“ пусна копие от посланието на Холдън с емблемата с разцепен кръг отгоре и коментираща лента, в която се казваше, че било крайно време Поясът да заеме подобаващото му място и да настоява за уважението, което заслужава. Бика се свърза със Серж и му нареди да открие източника и да прекъсне предаването.
След време, което му се стори часове, но вероятно не беше повече от четири минути, асансьорът стигна мостика, вратите се дръпнаха рязко встрани и Бика излезе.
Мостикът не бе пригоден за водене на битки. Вместо реалновремени машинни системи с многобройни станции и контролни линии за пряко командване мостикът на „Бегемот“ наподобяваше най-големия построяван някога влекач и му липсваха само ангели с опрени на устните златни фанфари по ъглите. Станциите — единични, с ротационна резервна схема — се командваха от поясни, които имаха пряк визуален контрол помежду си и разговаряха в пространството. Охранителната станция бе зад отделна врата и в момента там нямаше никого. Екипът на мостика се държеше като група деца — лицата им грееха от вълнение. Бяха хора, които не можеха да познаят опасността, когато се изправят срещу нея, и вярваха, че каквато и криза да възникне, тя ще се разреши от само себе си.
Ашфорд и Па бяха на командните станции. Ашфорд говореше по видеовръзката с някой от другите кораби. Па видя Бика и го доближи намръщена. Очите ѝ бяха присвити, устните — побелели.
— Какво, по дяволите, търсите тук, господин Бака?
— Трябва да говоря с капитана.
— В момента капитан Ашфорд е зает — каза Па. — Вероятно и сам виждате какво е положението. Очаквах да сте в своята служба.
— Да, заместник, но…
— Мястото ви не е на мостика. Трябва да си вървите веднага.
Бика стисна зъби. Искаше да ѝ кресне, но нямаше време за разправии. Беше тук да си свърши работата и крясъците нямаше да му помогнат.
— Трябва да го гръмнем, госпожо — заяви той. — Трябва да стреляме по „Росинант“, и то още сега.
Всички глави се извърнаха към него. Ашфорд приключи разговора и се приближи. Беше видимо объркан и от това изглеждаше още по-мрачен. Очите му сновяха между хората по станциите и лицето на Бика. Капитанът осъзнаваше, че всички погледи са втренчени в него. Това влияеше негативно на решенията му, но нямаше време да търсят уединение.