— Държа ситуацията под контрол, господин Бака — заяви Ашфорд.
— При цялото ми уважение, капитане — настоя Бика, — трябва да стреляме по Холдън, и то преди някой друг да го е направил.
— Няма да предприемаме каквото и да било, докато не разберем какво става, господинчо — тросна се Ашфорд с глас, който издаваше, че е на ръба. — Пратих съобщение до Церера, за да се изясни дали някой там не стои зад действията на Холдън, и следя непрестанно активността на земния флот.
Грешката бе многозначителна. Не флотът на ООН. Земният. Бика усети как кръвта нахлува в главата му. Той стисна зъби, наведе глава и повиши глас:
— Сър, точно сега между Земята и Марс се провеждат…
— Господин Бака, ситуацията е крайно взривоопасна…
— … за да решат дали да предприемат пряк отговор, или да оставят на Холдън да победи…
— … и аз няма да позволя на когото и да било да хвърли барут в огъня. Ескалацията на насилието на този етап…
— … и започнат ли веднъж да стрелят по него, ще открият стрелба и по нас.
Гласът на Па бе като самотна флейта насред басова симфония.
— Сър, той е прав.
Бика и Ашфорд се обърнаха към нея. Изненадата на Ашфорд бе огледало на неговата. Един мъж на близката сензорна станция прошепна нещо на жената до него.
— Господин Бака е прав — повтори Па. — Холдън се идентифицира като представител на СВП. Той е предприел вражески действия спрямо земните сили. Останалите командири могат да погледнат на нас като на негови съюзници.
— Холдън не е представител на СВП — възрази Ашфорд. Но гласът му прозвуча неуверено.
— Нали се свързахте с Церера — натърти Бика. — Щом не сте сигурен, значи и те не са.
Лицето на Ашфорд почервеня.
— Холдън не е на служба към СВП, откакто Фред Джонсън го уволни за действията му на Ганимед. Ако възникне спор, ще обясня на останалите командири, че Холдън не е във връзка с нас, но засега никой не предприема нищо. Най-доброто поведение е да почакаме, докато се поуспокоят нещата.
Па сведе глава, но я вдигна отново. Нямаше значение, че бе унижила Бика и Сам пред командния състав. По-важното бе да постъпят както налагат събитията. Бика искаше да се пресегне, да я докосне, да я окуражи, когато се изправя срещу своя командир.
Оказа се, че тя не се нуждае от подкрепата му.
— Сър, ако не поемем инициативата, някой друг ще го стори и тогава ще е твърде късно за изясняване на отношенията. Известно е, че и преди сме работили с Холдън, а сега той твърди, че е на наша страна. Няма място за отричане. Връзката с Церера е с четиричасово забавяне. Не можем да чакаме отговори. Трябва да покажем, че между нас и Холдън няма нищо общо. Господин Бака е прав. Трябва да атакуваме „Росинант“.
Лицето на Ашфорд бе посивяло.
— Няма да започна проклета война — тросна се той.
— Капитане, надявам се, че слушате същите канали, които и аз — намеси се Бика. — Всички вече смятат, че ние сме го направили.
— „Росинант“ е само един кораб — подчерта Па. — Можем да се справим с него. Но ако трябва да се бием с Марс и Земята, ще загубим.
Истината лежеше изложена между тях. Ашфорд подпря брадичката си с ръка. Очите му сновяха напред-назад, сякаш четеше нещо, което го нямаше там. Всяка забавена секунда бе демонстрация на неговото малодушие и Бика знаеше, че човекът срещу него го осъзнава. Че се дразни от това. Ашфорд носеше отговорност, но не искаше да я носи. Боеше се повече да изглежда като неудачник, отколкото да загуби.
— Господин Чен — произнесе Ашфорд. — Свържете се на кодирана линия с „Росинант“. Кажете на капитан Холдън, че въпросът е спешен.
— Да, сър — отвърна комуникационният офицер и след миг добави: — Сър, „Росинант“ не приема сигнала.
— Капитане? — обади се мъж от друг пулт. — „Росинант“ променя курса.
— Къде отива? — попита Ашфорд, все още втренчил поглед в Бика.
— Ами… към нас. Сър?
Ашфорд затвори очи.
— Господин Корли — изръмжа той. — Активирайте ракетната система. Господин Чен, искам кодирана връзка с командните кораби на Земята и Марс, при това веднага!
Бика въздъхна едва чуто. Напрежението постепенно отстъпваше място на облекчение и тъга. „И този път, полковник Джонсън. И този път избегнахме куршума.“
— Сър, оръжейните системи в готовност — докладва жената при пулта и гласът ѝ бе напрегнат като на дете, погълнато от вълнуваща компютърна игра.
— Прехванете целта — нареди Ашфорд. — Какво става с връзката?
— Сигналът е приет, сър — съобщи Чен. — Те знаят, че искаме да говорим.
— И това ще свърши работа. — Ашфорд започна да крачи по мостика като стар капитан по оръдейната палуба. Беше скръстил ръце на гърба.