— Целта е прехваната — докладва оръжейният офицер. — „Росинант“ е активирал бойните си системи.
Ашфорд се отпусна във фотьойла. Имаше мрачно изражение. Той се е надявал, помисли си Бика. Надявал се е, че може да е истина. Че СВП е готов да започне тази игра с цел да получи контрол над Пръстена.
Този човек бе кръгъл глупак.
— Да открием ли стрелба, сър? — попита оръжейният офицер. В гласа ѝ се долови нетърпение, като на куче, което чака да му отвържат каишката. Бика погледна към Па, но тя се стараеше да избягва погледа му.
— Да — кимна Ашфорд. — Открийте огън. Стреляйте!
— Първа ракета изстреляна, сър — докладва оръжейният офицер.
— Има съобщение за грешка — обади се оперативният офицер. — Получавам обратна информация от ракетната установка.
Бика усещаше метален вкус в устата си. Ако Холдън бе заложил бомба и на „Бегемот“, проблемите им едва сега започваха.
— Ракетата излетя ли? — попита Па. — Кажете ми, че нямаме заредено торпедо в засякъл торпеден апарат.
— Да, сър — отвърна оръжейният офицер. — Ракетата излетя. Получихме потвърждение.
— „Росинант“ предприема избягваща маневра.
— Отвръща ли на огъня? — попита Ашфорд.
— Не, сър. Още не, сър.
— Сър, съобщения за дефекти в електрическата система. Мисля, че нещо е дало на късо. Може би трябва…
На мостика се възцари тъмнина.
— Сър, енергозахранването се изключи.
Мониторите станаха черни. Светлините изгаснаха.
Единственият звук бе тихото бръмчене на въздушните рециклатори. Бика предполагаше, че са преминали на аварийно захранване. В мрака се чу гласът на Ашфорд.
— Госпожо Па, някой изобщо изпробвал ли е ракетните системи?
— Сър, мисля, че беше в графика за идната седмица — отвърна заместничката. Бика включи ръчния си терминал на най-ярка светлина и го вдигна като факла. Погледна нагоре към аварийното осветление, вградено в стените и тавана на помещението. Беше тъмно като всичко останало. Още една система, която не беше преминала проверка.
След няколко секунди хората на мостика извадиха фенери от аварийните шкафчета. В помещението стана по-светло. Никой не говореше. Нямаше нужда. Ако „Росинант“ отвърне на огъня, те бяха обречени, но шансовете да изгубят целия кораб не бяха големи. Виж, започне ли пукотевица между земния и марсианския флот, спукана им е работата. Но пък бяха демонстрирали на всички колко неподготвени са всъщност. За първи път Бика се радваше, че е само шеф на охраната.
— Заместник? — обърна се към Па.
— Да.
— Ще разрешите ли да освободя от домашен арест главния инженер?
Лицето на Па бе сиво на мъждукащите светлини. Ала му се стори, че мярва в очите ѝ весели огънчета.
— Имате разрешение — рече тя.
16.
Холдън
— Хм — изсумтя Еймъс. — Ама че странна история, мама му стара!
Съобщението започна да се повтаря.
— Говори капитан Джеймс Холдън. Това, което виждате, е демонстрация на опасността, в която се намирате…
На мостика цареше сащисано мълчание, после Наоми се наведе над таблото и взе да пише с бясна скорост. Холдън забеляза с периферното си зрение, че Моника дава знак на хората ѝ да започнат да снимат. Окю вдигна камерата. Решението да допуснат цивилни на мостика май се бе оказало твърде прибързано и погрешно.
— Фалшификация — заяви Холдън. — Никога не съм записвал подобно нещо. Това не съм аз.
— Но доста прилича на теб — отбеляза Еймъс.
— Джим — рече Наоми и в гласа ѝ се долови паника. — Ние излъчваме сигнала. В момента се предава от „Роси“.
Холдън поклати глава, сякаш се опитваше да отхвърли неизказано обвинение. Единственото по-нелепо нещо от самото съобщение бе твърдението, че се излъчва от неговия кораб.
— Сигналът идва от нас — повтори Наоми и блъсна с юмрук пулта. — И не мога да го спра!
Светът около Холдън сякаш се отдръпна, звуците и светлините идваха някъде отдалече. Осъзнаваше, че това е началото на панически пристъп, но не можеше да направи нищо, освен да му се поддаде. Моника му задаваше някакви въпроси, които едва чуваше. Наоми продължаваше да блъска с ръка по пулта, прелиствайки менюта с невъобразима скорост. Алекс настояваше да получи заповеди. В другия край на помещението Еймъс се бе загледал в него с почти комично удивление. Двамата оператори се опитваха да се пристегнат с колани в противоускорителните кресла, без да свалят камерите от раменете. Коен се поклащаше в средата на мостика и устните му бяха изкривени в озадачена гримаса.