Ракетата щеше да ги избие всички.
Холдън прати навигационния пакет на Алекс, без да изключва възможността да чуе отказа му. Надяваше се, че ще го чуе. Но вместо това „Роси“ продължи да ускорява в продължение на едни безкрайни двайсет и седем минути, последвани от смазващо завъртане с нула g, което трая по-малко от четири секунди, и спирачен режим с продължителност четири и половина минути, при който всички на борда изгубиха съзнание.
— Събуди се — повика Милър в мрака.
Корабът беше в безтегловност. Холдън се закашля мъчително, докато дробовете му се опитваха да възвърнат обичайната си форма след ужасяващия натиск, на който бяха подложени. Милър се рееше над него. Никой от останалите не беше дошъл в съзнание. Наоми не помръдваше. Холдън продължи да я гледа втренчено, докато забеляза, че гърдите ѝ се повдигат лекичко. Беше жива.
— Врати и ъгли — произнесе Милър. Гласът му бе тих и пресипнал. — Казах ти да провериш вратите и ъглите, а ти цъфна насред стаята с провесен член. Късметлия си ти. Не мога да не го призная, упорито копеле си.
Кой знае защо този път думите му не звучаха толкова налудничаво, колкото преди. По-овладени. Сякаш прочел мислите му, детективът се обърна и го погледна. С усмивка.
— Тук ли си? — попита Холдън. Умът му все още бе замъглен, объркан от гравитационния тласък и недостига на кислород. — Истински ли си?
— Не мислиш в правилната посока. Не бързай. Опитай се да схванеш. Имаме време.
Холдън включи външните камери и изпусна една дълга въздишка, която завърши с хлипане. Ракетата на СВП се рееше на стотина метра пред носа на „Роси“. Торпедният двигател продължаваше да изпуска пламък, чиято опашка се проточваше почти на километър назад. Но ракетата висеше неподвижно в космоса.
Холдън не знаеше дали е била толкова близо до тях, когато преминаха. Подозираше, че не. Най-вероятно са се събрали след спирането. Въпреки това видът на това огромно оръжие с изпускащ пламъци двигател, опитващо се отчаяно да ги достигне, го накара да потрепери. Още десет метра и щяха да са в обсега за дистанционно взривяване.
Междувременна ракетата започна бавно да се отдалечава, дърпана от неизвестна сила, същата, която бе поставила ограничението на скоростта от тази страна на Пръстена.
— Успяхме — промълви той. — Преминахме.
— Тъй-тъй — потвърди Милър.
— Това искаше, нали? Затова го направи.
— Мисля, че ме надценяваш.
Еймъс и Наоми изстенаха и отвориха очи. Хората от репортерския екип все още лежаха неподвижно. Може би бяха мъртви. Нямаше как да разбере, преди да им е махнал предпазните колани, а все още не беше в състояние да го направи. Милър се наведе към екрана и присви очи сякаш търсеше нещо. Холдън премина на външни сензори. По екрана се стрелнаха колонки от данни. Множество обекти, скупчени в радиус от милиони километри, събрани като семена в шушулка. Отвъд тях нищо. Нямаше дори звездни светлини.
— Какви са тези? — попита Холдън. — Какво има там? Милър продължаваше да разглежда екрана. Лицето му беше безизразно.
— Нищо — рече мъртвецът. И после: — Направо ще се насера от страх.
17.
Бика
— Какви сме ние, за бога? — попита Серж, като се поклащаше едва забележимо край бюрото. — Охранителна служба или детегледачки?
— Ние сме тези, от които се очаква да свършат работата — отвърна Бика, но в гласа му не се долавяше увереност.
Бяха изминали трийсет часа, откакто на „Бегемот“ се възцари тъмнина, и той бе спал само през шест от тях. Серж, Казимир, Джойо и Корин се сменяха на дежурния пост и координираха ремонтните дейности. Останалите охранители бяха организирани в импровизирани групи, които успяха да потушат два панически бунта, помогнаха за освобождаването на хора, заклещени в хангарите, където въздушните рециклатори не се бяха включили, и арестуваха неколцина механоботни жокеи, възползвали се от мрака, за да уредят лични сметки.
Сега вече осветлението в целия кораб бе възстановено. Системите за контрол на повредите, събудени от кома, работеха с удвоени усилия, за да наваксат. Хората от екипажа бяха изтощени и изплашени, а проклетникът Джеймс Холдън се бе измъкнал през Пръстена към каквото имаше от другата страна.
Помещението вонеше на пот и на вкиснатата извара, която Казимир бе донесъл вчера. През първия ден те все още се опитваха да държат телата си според разположението на помещенията — с краката към пода и глави към тавана. Сега вече се носеха във всички посоки или висяха както им падне. За поясните изглеждаше почти естествено. Бика все още страдаше от време на време от световъртеж.