Милър махна небрежно с ръка. Дишаше учестено, сякаш участваше в състезание. Върху сивата му кожа бяха избили едри капки пот.
— Имаше един нелицензиран бордей в осемнайсети сектор. Отидохме там, смятахме, че ще спипаме поне петнайсет-двайсет души. Може би повече. Но когато влязохме, мястото бе остъргано до камък. Трябва да помисля за това. То има значение.
— Какво искаш от мен? — изгуби търпение Холдън. — Просто ми кажи какво искаш, ясно?
— Не съм луд — заяви Милър. — Когато се побърквам, те ме убиват. Божичко, дали ме убиват? — Устата му оформи едно малко „о“ и той започна да всмуква въздух през отвора. Устните му потъмняха, кожата му придоби тъмнопепеляв оттенък. Той отпусна ръка на рамото на Холдън и тя се оказа неочаквано тежка. Твърде материална. Сякаш Милър нямаше нормални кости, а железни. — Сега придоби крушовидни очертания. Стигнахме там, но е празно. Цялото небе е празно.
— Не разбирам какви ги говориш.
Милър се наведе към него. Имаше кисел дъх. Той втренчи очи в Холдън и повдигна вежди, сякаш го питаше дали е разбрал.
— Трябва да ми помогнеш — каза Милър. Кръвоносните съдове в очите му бяха почти черни. — Те знаят, че аз открих разни неща. Знаят, че ще ми помогнеш.
— Ти си мъртъв — изтъкна Холдън и думите му прозвучаха без загриженост или състрадание.
— Всеки е мъртъв — отвърна Милър. Дръпна ръката си от рамото на Холдън и се обърна. На лицето му се четеше объркване. — Почти. Почти.
Терминалът на Холдън зажужа и той го извади от джоба си. Наоми бе написала: „Да не си паднал в дупката?“ Холдън се зае да пише отговор, но спря, осъзнал, че няма какво да ѝ каже.
Когато Милър заговори, гласът му бе тънък, почти детски, изпълнен с почуда и изумление.
— Гадост. Стана — рече той.
— Какво стана? — попита Холдън.
Вратата на съседната кабинка изтропа и Милър изчезна. Миризмата на озон с някакви странни примеси, като от магазин за подправки, бе единственото свидетелство, че е бил тук. Освен ако всичко това не бе само игра на въображението на Холдън.
Той постоя там още малко в очакване металният вкус в устата му да се разнесе. И да се успокои сърцебиенето. Все неща, които правеше след това. Когато най-лошото премина, той се наплиска със студена вода и се подсуши с кърпа. Далечните приглушени звуци от игралните маси бяха твърде трескави. Джакпот.
Няма да им каже. Наоми, Алекс, Еймъс заслужаваха да се наслаждават, без Милър да им разваля удоволствието. Холдън си даваше сметка, че желанието да ги държи настрана е ирационално, но беше толкова силно, сякаш ги закриляше от нещо, че не го подложи на съмнение. В каквото и да се бе превърнал Милър, Холдън щеше да застане между него и „Роси“.
Той изчака, докато отражението му в огледалото придоби нормален вид. Безгрижният, леко пийнал капитан на преуспяващ независим кораб по време на отпуск на сушата. Отпуснат. Щастлив. Сетне се върна обратно при врявата на казиното.
За един кратък миг го споходи усещането, че се е върнал назад във времето. Казината на Ерос. Ковчегът на обречените. Светлините бяха малко по-ярки, шумът — по-силен. Холдън си проправи път към масата и си наля още уиски. Би могъл да си отпива по малко и да се наслаждава на вкуса му и на нощта. Някой зад него се изсмя пискливо. Само се изсмя, нищо повече.
След няколко минути се появи Наоми, изникна от глъчката и хаоса като олицетворение на спокойствието във формата на жена. Докато я гледаше, отново се преизпълни с любов и полупиянски желания. Двамата бяха летели заедно на „Кентърбъри“, но трябваше да минат няколко години, преди да се влюби в нея. Като се връщаше в спомените си към онези времена, мислеше си, че всяка сутрин, когато се е пробуждал в прегръдките на друга жена, е била изгубена възможност да бъде с Наоми. Какво ли си е мислил тогава? Той се отмести, за да ѝ стори място.
— Ошушкаха ли те? — попита.
— Алекс — рече тя. — Ошушкаха Алекс. Аз му дадох моите чипове.
— Ти си невероятно щедра жена — посочи той с усмивка.
В черните очи на Наоми блесна състрадание.
— Пак ли Милър цъфна? — попита, като се наведе към него, за да надмогне шума.
— Плаша се колко лесно прозираш в душата ми.
— Не си труден за разгадаване. А и това едва ли е първата засада на Милър. Този път имаше ли някакъв смисъл в думите му?
— Не — отвърна Холдън. — Говореше за някакъв електрически проблем. През половината от времето дори не бях сигурен, че знае за присъствието ми.
— Дали това е Милър всъщност?
— Ако е протомолекулата, издокарана като Милър, тогава нещата са наистина страшни.