Остро изщракване откъм говорителите показа, че Ашфорд е прекъснал връзката. Мигащата бяла светлина на горелките бе изчезнала и в хангара цареше сумрак. Бика го напуши смях.
— Как мислиш, дали е пиян? — попита Сам.
— По-лошо. Засрамен. Опитва се да спаси авторитета си.
— „Бегемот“ се изложи пред Всевишния и пред всички, които се намират в тази част на вселената, и сега ще се пробваме да наваксаме?
— Нещо такова.
— Смяташ ли да разговаряш с него за това?
— Ще се помъча.
Сам се почеса по бузата.
— Може да се окаже доста трудно да даде на задна след разиграването на тази малка пиеска — „хайде още веднъж да скочим в тъмното“.
— Сигурно — кимна Бика. — Но си заслужава да се пробва.
Външните планети изникнаха от мрака с увереността, че са войници, пратени в чужда страна. Бика си спомняше това чувство от времето, когато за пръв път летя нататък — усещането, че домът му е останал някъде назад. За вътрешните експанзията в периферията на Слънчевата система винаги е била военна операция.
Поясните не мислеха така. Тук те бяха местните. Силите, довели техните предци в Пояса, имаха здрави корени в търговията, обмена и най-вече в незаменимото чувство за свобода. СВП бе започнал съществуването си по-скоро като работническо обединение, отколкото като обособена нация. Разликата бе тънка, но значима и се проявяваше по странни начини.
Ако се намираха на някой от марсианските или земните кораби, които се носеха в мрака около Пръстена, Бика щеше да открие Па в камбуза или в столовата. Но тук беше „Бегемот“ и той я намери в бара.
Мястото бе съвсем семпло, но добре заредено с кутии алкохол, кафе и шоколад — каквото си пожелаеш, при това на една ръка разстояние, защото навсякъде около масите имаше достатъчно снабдителни отвори. Декорацията бе като в евтин нощен клуб — с разноцветни светлини и неразгадаеми черно-бели филми вместо украса по стените. Неколцина посетители висяха край ръкохватки и перила и Па бе една от тях.
Първата му мисъл, докато се придърпваше към нея, бе, че се нуждае от подстригване. С изчезването на изкуствената гравитация косата ѝ се вееше около нея, твърде къса, за да я завърже на плитка, и все пак достатъчно дълга да ѝ пречи да вижда и да влиза в устата ѝ. Втората мисъл бе, че тя изглеждаше уморена колкото него.
— Господин Бака — кимна за поздрав Па.
— Заместник. Нещо против да се присъединя към вас?
— Очаквах ви. При капитана ли бяхте?
Бика съжаляваше, че няма как да седнат, и не заради умората, а заради паузата, която това би предизвикало в разговора.
— Срещнахме се. Не мога да твърдя, че ми се зарадва особено. Показа ми вашето предложение как да ме свалите от поста.
— Планът не беше само мой — отбеляза тя.
— Сигурно. Та за тази идея да прекараме „Бегемот“ през Пръстена. Не можем да го направим. Разпалим ли здраво факела, отзад ще ни погнат и двата флота. А не знаем какво има от другата страна, освен че е по-мощно, отколкото сме ние.
— Искате ли една извънземна цивилизация да си създава представа за човешката чрез Джеймс Холдън?
Ашфорд бе казал същото, дума по дума. Това беше най-силният му аргумент и сега Бика вече знаеше откъде го е заимствал. По време на дългото си спускане с асансьора надолу обмисляше възможния контрааргумент.
— Дори няма да се стигне до създаване на представа, ако ни гръмнат веднага щом се озовем оттатък — посочи той. — Наистина ли смятате, че Марс и Земята са готови да си играят на „местния шериф“? Сред тях все още има и такива, които смятат, че каквото и да е намислил Холдън, трябва да са с него. Дори и да не съм прав за това, не виждам как ще се отдръпнат и ще оставят на нас водачеството. Можете да се обзаложите, че главнокомандващият марсианските сили задава на своя заместник същия въпрос — дали би искал извънземните да опознаят човечеството чрез типове като Ашфорд.
— Това беше много мило — сви устни Па. — Обръщаме аргументите, а? Хитър ход.
— Вътрешните планети може и да не са отправяли заплахи все още — продължи Бика, — но…