— Престанете. Моля ви, млъкнете!
Тя разбира се не престана. Може би вече не можеше, след като веднъж бе започнала. Дълбоко някъде под торнадото от чувства, които бушуваха в него, осъзна, че тя дори не съзнаваше какво му причинява. Това не промени обаче нищо.
— Представям си колко ви е неприятно да ви припомнят всичко. Но вие сте последната ми надежда.
Варщайн за малко да се изсмее силно. Да си представя? Съвсем сигурно не можеше да си представи. Но не я прекъсна, защото усещаше, че ако го направи, напълно ще изгуби контрол върху себе си.
— Вече не знам към кого да се обърна. Никой не иска да говори с мен и…
— …и аз също не искам — прекъсна я Варщайн. Беше се вторачил в някаква имагинерна точка някъде над лявото и рамо и говореше бавно, но с такова натъртване, което трябваше да и подскаже, че малкото думи му струват много усилие. Ако тя въобще бе в състояние да различи подобни нюанси.
— Но…
— Не знам какво се е случило — нито тогава, нито сега, и не искам и да знам. Моля ви, вървете си!
— Но вие дори не ме изслушахте! — протестираше Бергер. — Вие…
— Няма и да го направя — прекъсна я отново Варщайн. — Не искам да чувам повече нищо за проклетата планина!
— Те наистина много са ви наранили, нали? — каза тихичко Бергер. — Мъжът ми ми разказа. Следеше всичко, разбирате ли? Винаги е вярвал във вас. Все казваше, че вие сте правият, а не Франке и всички останали. Но не знаех, че толкова много са ви навредили.
— Никой не ми е навредил! Ако въобще някой го е направил, това съм аз самият. Но всичко е минало. Минало! И така е много добре. — Той затвори очи и въздъхна шумно. — Съжалявам, ако нещо се е случило на мъжа ви, но наистина не мога да ви помогна. Не искам да си спомням за тогава. Моля ви да ме разберете!
Ама че шега! — помисли си Варщайн. Сякаш четеше някой роман. Или слушаше диалог във филм. В истинския живот никой не говореше така. Спомни си, че жената му бе казала, че внимателно е обмислила всяка дума. Ако сега не я прекъснеше, ще трябва да чуе много повече от това, което не желаеше.
Странно. Макар че вътрешно бе много по-развълнуван, отколкото му личеше (и по-ядосан също), думите и подействаха. Вместо да стане и просто да я изхвърли, както искаше само преди секунда, той само втренчено я гледаше и Бергер изтълкува мълчанието му като подкана да продължи.
— Той изчезна. Преди седмица. Другите също.
— Кои други? — попита Варщайн, макар да имаше чувството, че въобще не иска да научава отговора на този въпрос.
— Колегите му. Всички, които тогава бяха заедно. Цялата бригада деветнадесет.
— Бригада деветнадесет ли? Какво е станало с тях? — Движението, с което Варщайн отдели поглед от екрана на компютъра и погледна новодошлия, издаваше много по-силно раздразнението му, отколкото острата нотка в гласа му. Бе отговорил съвсем механично и в продължение на половин секунда изпитваше неприятното чувство, че въобще не знае какво е казал, а камо ли пък какъв е бил зададеният въпрос. После от отговора си направи заключение за въпроса — поне дотолкова, че със следващите си думи да не се изложи съвсем.
— Смяната току-що започна, нали?
— Започна преди три часа — натъртено го поправи Франке. — И от половин час се опитваме да се свържем с бригадата, но не отговарят. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Сигурно тези прок… подобрени радиостанции пак не работят. Не е за първи път. Вече започвам да мисля, че проклетата планина е купчина олово. Излъчваме с такава сила, че могат да ни чуят и на Луната.
Точно там Варщайн искаше да прати в този момент и Франке. Много добре знаеше защо Франке му разказва за проблемите със свръзката с бригада деветнадесет. На първо място, защото доктор Герхард Франке, неговият някогашен учител и ментор — при което ударението падаше изключително върху „някогашен“, — беше невероятен глупак, за който нямаше по-голямо удоволствие от това да товари другите със своите проблеми и след това да обира лаврите, ако те ги разрешаха. И на второ, разбира се, защото той, Варщайн, бе разработил модифицираните уоки-токи, благодарение на които се поддържаше връзката между ръководителите на обекта и работните групи във вътрешността на тунела. Бяха фантастични конструкции, които, ако имаха подходящото захранване, наистина можеха да осъществят връзка с Луната. Имаха само един-единствен малък недостатък: не функционираха във вътрешността на Гридоне. Варщайн изключи с отчаяно движение компютъра и известно време разтрива с палец и показалец носа си, преди да отговори. Беше уморен. Когато затвореше клепачи, пред очите му се въртяха зелени червейчета и леко го болеше главата — доказателство, че беше работил много дълго. Девет часа съсредоточено взиране в компютъра наистина бяха много, дори и за млад мъж като него, който току-що бе навършил тридесет и трябваше да се пръска от енергия. Прекъсването на Франке всъщност не му попречи кой знае колко. Последните два часа можеше и да не работи. И без друго, вместо да отстрани грешките в програмата, по която работеше от рано сутринта, май бе направил нови.