— Е, добре, бригада деветнайсет не отговаря. И какво общо имам аз с това? Сигурно са изключили радиостанциите и пак играят карти — помисли си наум. Нямаше да им е за първи път.
— Някой трябва да отиде вътре и да провери радиостанциите — каза Франке с такава радост в гласа, че на Варщайн му се прииска да му избие зъбите. — И понеже най-добре разбирате от това…
— … вие решихте да ми поверите тази важна задача. Разбирам.
Ни най-малко не беше изненадан. По-скоро щеше да се изненада, ако Франке не бе направил това предложение. Всъщност не бе предложение, а направо заповед. Но щеше да дойде и този ден — помисли си Варщайн, — когато веднъж завинаги щеше да изясни имаше ли право Франке да му нарежда. Само трябваше да намери някой, който да му отговори на този въпрос. Като изключим факта, че Франке беше глупак и надут пуяк, той беше и ръководител на целия строителен обект — тунела. Разбира се, доколкото останалите му разностранни занимания му оставяха време за това.
— Разбира се, ако това не ви обърква плановете — каза Франке усмихнато.
— Естествено — изръмжа Варщайн. Как ли би могъл да се заеме с нещо друго? — Изглеждате малко уморен. Сигурно доста работите? „По много глупави проекти, за които аз нищо не знам“ — това не го каза на глас, но то се четеше като с неонов надпис върху челото му. Варщайн с мъка преглътна гнева си.
— Не е ли с всички ни така?
— Прав сте. Но трябва да обръщате повече внимание на себе си. — Франке вдигна пръст и шеговито го заплаши:
— На никого не правите услуга, млади приятелю, ако се съсипвате от работа и после цяла седмица боледувате. Ценя ентусиазма ви, но от време на време хвърляйте по един поглед в огледалото.
— Така ли? — попита Варщайн. Хвърли последен поглед към компютъра, за да се увери, че е изключил всичко. Докато говореше, Франке се бе приближил зад гърба му, привидно без особена причина, просто така. В действителност обаче без съмнение искаше да хвърли поглед върху монитора, за да види програмата, по която Варщайн сега работеше. Варщайн и за секунда не се съмняваше, че след като си тръгне, той ще включи компютъра и ще рови вътре. Нека! При новите пароли и кодове, които бе инсталирал през последните дни, нищо нямаше да може да види. Франке щеше да се пръсне от любопитство, когато ставаше дума за неговата работа. Варщайн обаче упорито мълчеше и не казваше докъде е стигнал. Естествено, Франке можеше да му заповяда да му покаже всичко, но никога нямаше да го направи. Просто не бе в стила му.
— Изглеждате като самата смърт, момчето ми — рече Франке. Много добре знаеше, че така ядосва Варщайн и това беше единствената причина да го каже. Освен това имаше и право — независимо че изглеждаше на четиридесет и пет, спокойно можеше да бъде баща на Варщайн. Но отношенията между ученици и учители понякога са сложни. Особено когато учениците пораснеха и един ден станеха по-добри от учителите си. Варщайн беше по-добър от Франке, знаеше го. Всички тук го знаеха. Лошото в цялата история беше, че и Франке го знаеше.
— Срамота е — продължаваше Франке, — тук сме в едно от най хубавите места в Европа, че даже и в света, хиляди хора плащат луди пари да дойдат на почивка, а какво правите вие?
— Пробивам дупки — отвърна Варщайн и стана.
— И не само в планината, ами и в здравето си — допълни Франке. Сега ставате и приключвате работа! Това не е съвет, а заповед. Вземете една кола и отидете да видите какво става в тунела с онези радиостанции. И не се връщайте до края на деня!
А тази проверка ще продължи много по-дълго от работния ми ден тук — помисли си ядосано Варщайн. Тунелът вече беше минал границата на петте километра. Само за отиване и връщане щеше да трябва цял час, без да брои времето за проверка на радиостанциите. Проклет задник такъв!
Можеше да протестира, при това с успех. В края на краищата беше инженер, а не електротехник! Но се отказа от намерението си и Франке много би се учудил, ако знаеше защо.
Разходката в планината му идваше много добре. Докато се върнеше, вече щеше да е късно, а той още отсега беше толкова уморен, че веднага щеше да се строполи в леглото и тутакси да заспи. Още една спечелена вечер, в която нямаше да лежи буден и да чака до безкрайност съня.