Камионът се приближи до купчината в края на платото, където щеше да изсипе товара си, а Варщайн продължи нататък. Само след две крачки се закова на място.
Над тунела, върху тясно парче скала, което му се струваше недостатъчно и за планинска коза, стоеше човек и се взираше в него. Погледът му не просто бе насочен в неговата посока, той гледаше право в него. Макар че разстоянието бе толкова голямо, че Варщайн виждаше лицето му колкото нокът, той усещаше почти физически силата на погледа му.
Остана така неподвижен може би десет секунди и също гледаше тъмнокосия мъж, който стоеше в свистящия вятър и го гледаше. После бръкна в левия джоб на жилетката си и извади радиостанцията, която беше с големината на обикновен уокмен. Без да поглежда към контролите, смени честотата, включи уреда и го приближи до устата си.
— Охрана. Тук Варщайн. Секунда по-късно от миниатюрния говорител се чу дрезгав глас:
— Тук охраната. Хартман. Какво има?
— Пак е там — отговори Варщайн, без да снема поглед от фигурата на върха. Мъжът не се беше помръднал, но Варщайн имаше чувството, че съвсем точно знае какво правеше той в момента. И че мислеше като него.
— Лудият ли? — попита Хартман. Въпреки лошия звук Варщайн долови учудването в гласа му.
— Да. Този път стои върху скалата над тунела.
В една от бараките до него вратата се отвори и Варщайн различи приведена фигура, която излезе напред и се взря към върха. Хартман държеше радиостанцията в дясната си ръка, а с лявата се опитваше да закопчае якето си, което бе облякъл в последния момент.
— Не може да бъде! — чу се глас от говорителя. — Как, по дяволите, се е качил там?!
— По-добре си задайте въпроса, как ще го свалите, и то най добре, преди Франке да го е видял.
Варщайн въздъхна. Хартман бе мил човек, но явно не бе дорасъл за работата, която вършеше. За пети или шести път през тази седмица лудият се промъкваше през охранителната му система и се появяваше на строежа. А тук никой непознат не бе губил нищо, още повече на петнадесет метра височина, върху почти отвесна скала.
— Нищо не разбирам!
Варщайн видя как Хартман се обърна и каза нещо на някого вътре в бараката. Миг по-късно гласът му отново се чу по уредбата.
— Аз ще се погрижа! Този път няма да ми се измъкне, обещавам ви!
— Гледайте да го махнете оттам — повтори Варщайн още веднъж. — И действайте внимателно! Ако Франке разбере, ще си имаме работа с дявола!
— Разбрано! И… много благодаря!
Варщайн изключи радиостанцията, пусна я в джоба си и махна със свободната ръка на Хартман, преди да продължи нататък. Нарочно не погледна още веднъж към фигурата на скалата и продължи забързано напред, с наведен към земята поглед. Това, разбира се, не попречи да почувства още по-силно погледа на мъжа. Чувството беше много неприятно и объркващо, защото не знаеше как да го определи.
Накрая спря отново и извади радиостанцията от джоба си. Сега стоеше точно под извития свод на входа на тунела, така че не виждаше мъжа. Но чувстваше, че още е горе и продължава да го гледа.
— Хартман?
Този път мина повече време, докато от говорителя се чу гласът на охраната.
— Да?
— Ако хванете онзи тип, задръжте го докато се върна. Искам да говоря с него.
— Ще го пипна — обеща Хартман сърдито. — Даже ако трябва собственоръчно да го сваля с изстрел!
— Не рискувайте! — отвърна остро Варщайн. — Достатъчно е само да се махне. Не искам никакви дивашки преследвания. Само го подплашете, а ако успеете да го пипнете, толкова по-добре. Но не забравяйте, че не сме в Чикаго!
— Ще бъде, както желаете, господин Варщайн! — отвърна Хартман. Гласът му звучеше малко вдървено и Варщайн си представяше колко го е объркал острият му тон. Естествено, знаеше, че Хартман си прави шега. Единствените две оръжия, с които разполагаше охраната, бяха заключени в стаята на Франке. Пък и да бяха въоръжени, мъжете никога не биха стреляли по някакъв си безобиден луд, на който му доставяше удоволствие да се прави на саламандър и да се катери по отвесни скали, при това в дъжда. Но Варщайн знаеше също, колко бързо можеше да ескалира подобна ситуация. А ранен или, не дай си, Боже, убит, са последното нещо, което им трябва. До този момент проектът за тунела намираше пълно съгласие сред местното население и сред пресата. Но нищо не бе така непредсказуемо, както общественото мнение, и нямаше нищо по-упорито от журналист, надушил сензацията. Варщайн вече почти съжаляваше, че бе помолил Хартман да задържи мъжа. Всъщност, и той самият не знаеше защо го направи. Но с раздразнение си спомни начина, по който лудият го гледаше. Имаше нещо в погледа му, което… Дали не го караше да се страхува? Не, тази не беше, точната дума. Объркваше го и събуждаше любопитството му.