Ако не беше толкова ужасен, Варщайн сигурно щеше да се изсмее с цяло гърло. Вероятно Франке беше прав, що се отнася до взривната сила на бомбата — над тях имаше два километра масивна скала, които и такова мощно оръжие не бе в състояние да разруши. Въпреки това експлозията щеше да разтресе половината Швейцария, без да се вземат предвид дреболии като облъчване, земетресения и всичко останало, което следваше. Ломан беше прав — Франке бе един безумец.
— Вие сте специалистът по военните дела — отговори той.
За секунда в погледа на Франке проблясва гняв, но той бързо се овладя.
— Наистина няма никаква причина за паника. Никой няма намерение да взривява тази бомба. Все още не…
— Защо тогава е тук? — изкрещя Ломан. Вече бе загубил напълно самообладание. — Лъжете! От самото начало сте го планирал!
— Това са глупости! — каза остро Франке. — Нямаше сега да съм тук, ако исках точно това! — Той ядосано се обърна към Варщайн: — Накарайте този глупак да бъде разумен, преди аз да съм го сторил!
На Варщайн му бе доста трудно да отдели поглед от огромния метален къс и да се занимае с Ломан. Гласът не му се подчиняваше, мислите му препускаха в безпорядък. С мъка успя да каже:
— Той е прав, Ломан. Нищо няма да се случи, Франке не е от самоубийците.
Ломан въобще не го чу. Гледаше втренчено бомбата и в очите му блестеше панически страх.
— В едно нещо съм съгласен с Ломан — продължи Варщайн, този път към Франке. — Защо я докарахте тук?
— Защото е единствената възможност да се затвори дупката — каза Франке и посочи тавана на тунела. — Намираме се точно под нея. За да съм по-прецизен — точно в средата и. Може би експлозията ще е достатъчна да я разруши.
— Глупости! — не се съгласи Варщайн.
— Имате ли по-добра идея?
— Не това имах предвид и вие го знаете много добре! Тази дупка се е отворила днес сутринта, нали? Не ми казвайте, че сте докарал бомбата преди малко. Водородните бомби не са наредени по рафтовете на спедиторски фирми в очакване някой да ги поръча! От колко време това нещо е тук? И защо?
Франке не отговаряше и гледаше встрани.
— Докарали сте я преди една седмица, нали? — попита тихо Варщайн. Изведнъж всичко му се изясни. Бе толкова просто, че се чудеше как е могъл да не го забележи. Посочи единия ICE. — Когато открихте това тук. Или може би още по-рано, след първия случай? — Гласът му започна да трепери, след това и ръцете му. Цялото му тяло се тресеше. — Вие… вие сте един проклет престъпник! Знаел сте! Предполагал сте какво може да се случи. Знаел сте през цялото време!
— Не! Беше… само мярка за сигурност. За всеки случай. Бях против, но те… те настояха. Варщайн кресливо се изсмя.
— И какво смятахте да правите? Да я взривите, ако малката ви играчка реши да ви избяга?
— Теоретично е възможно! Ако наистина е много малка черна дупка с размерите на атом, тогава е достатъчно да се захрани с енергия и ще експлодира.
— Да, както е възможно и да нарасне и да погълне цялата ни проклета планета! — кресна Варщайн. — Това ли искате?!
Франке рязко вдигна глава и го погледна предизвикателно.
— Какво искате? Така, както седят нещата, тази бомба е може би последното ни спасение. Може да успеем да запушим дупката!
— А ако не успеете, ще се разлетим из Космоса, така ли? — попита ехидно Варщайн.
— Тогава няма да има значение. Три седмици повече или по малко — има ли разлика? Вече ви казах: идеята не беше моя!
— Не беше ваша ли? — Варщайн скочи и така силно го хвана за реверите, че по-ниският Франке увисна във въздуха и замаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. — Ще ви кажа аз какво мисля за тъпите ви ид…
Някой изкрещя. Отнякъде започна да мига червена светлина и пискливо зави сирена. Изведнъж тунелът се изпълни с тропот от крачки, с викове и тичащи фигури. Варщайн пусна Франке и той едва не падна.
Но цялата бъркотия не бе заради него. Войниците не се втурнаха да ги разтървават. Вратата на дизеловия локомотив рязко се отвори, двама мъже изскочиха светкавично отвътре и хукнаха нанякъде. От платформата също скочиха няколко души. Сирената продължаваше да вие. Върху горната страна на зеления метален блок мигаше предупредителна лампа. Варщайн разбра какво значеше всичко това, но разумът му отказваше да го приеме.
— Ще експлодира! — Давещият се глас бе на мъжа зад таблото отзад на влака. — Броячът работи! Велики Боже, ще избухне след малко!
— Не! — запелтечи Франке. — Не може да бъде! Из… изключено е!
Воят на сирената и все по-пискливият глас на единствения техник говореха точно обратното. Като в някакъв транс мъжът удряше безразборно върху таблото пред себе си.