— Експлодира! Броячът! Още три минути!
Варщайн се олюля назад. Да се маха! Това бе единствената мисъл в главата му. Трябваше да изчезва! След три минути светът щеше да рухне! Трябваше да се измъкне от този проклет тунел, от тази планина, от тази проклета страна…
Около него облицованите с изкуствена материя стени започнаха да избледняват. Видя дървета, синьо небе и леки хълмове, по склоновете на които се гушеха малки бели къщички, долина на спокойствието, неговия собствен Рай, създаден в най-съкровените му мечти. Искаше да избяга там, можеше да избяга и там да се скрие от края на света. Трябваше само силно да го поиска, защото на това магическо място фантазията и волята му бяха по-силни от действителността.
— Не!
Реалността отново се материализира. Ревът на сирената продължаваше и предупредителната лампа мигаше по-често. Светлината и сега бе и по-заплашителна. Войниците се бяха обърнали и панически бягаха към изхода. Франке стоеше като вкаменен и с невярващи и широко отворени очи гледаше влака.
— Още две минути! — крещеше техникът. — О, Боже, не мога да го спра! Не мога да направя нищо!
Варщайн потърси с поглед Ломан. Журналистът се бе свил на пода, хленчеше и бе закрил главата си с ръце. Трепереше целият.
— Експлодира! Знаех си! Нали ви казах! Трябва да експлодира!
С един скок Варщайн се озова при него, вдигна го рязко нагоре и го удари с плоското на дланта си през лицето. Ломан проплака от болка, удари се силно в скалата отзад, но не престана на хленчи.
— Ще експлодира! Знаех си! Всички ще умрем!
— Престанете, Ломан! — изрева Варщайн. — Спрете! Ще избухне, само защото вие така искате!
— Всички ще умрем! — пищеше Ломан. Изобщо не чуваше какво му говори Варщайн. А и да го чуваше, вече не бе в състояние да направи нещо.
Варщайн го удари. Вложи цялата си сила в този единствен удар, но въпреки това Ломан не изгуби съзнание. Юмрукът му уцели брадата на журналиста и кожата му се пукна, без сериозно да го нарани. Но главата му се килна силно назад и втори път се удари в скалата, този път по-силно. Чу се пукане, Ломан обърна очи и се свлече на пода.
Сирената спря да вие. Миг след това угасна и светлината на предупредителната лампа. Малко след това Франке говореше с техника и Варщайн се приближи към тях. Разбра, че броячът е спрял на осемдесет и седмата секунда преди взривяването на бомбата.
Нивото на езерото неудържимо падаше. Водата просто нямаше къде другаде да отива — нямаше нито водовъртеж, нито внезапно появило се течение, никаква оттичаща се река. Така, както при оттеглянето на израилтяните водите на Червено море са се отдръпвали пред тях, така сега и водите на Лаго Маджоре се разделяха пред друидите и изчезваха в някакво друго измерение на действителността.
Феноменът се разпростря само в северната част на езерото. Южната половина, в която десетина корабчета продължаваха да търсят оцелели от самолетната катастрофа и останки от самолета, остана спокойна. Никой не забеляза нищо. Светлините в небето, отблясъците от пожара, който вече бушуваше на много места в Аскона, хаосът и експлозиите — нищо не проникна през булото, покриващо сетивата на хората тук. Нечии поглед понякога се отклоняваше към очертанията на горящия град или забелязваше за секунди черната пропаст, зейнала в средата на езерото, но това сякаш не достигаше истински до съзнанието на хората. Спасителните работи продължаваха. Никой дори не направи опит да прекрачи невидимата граница, разделяща езерото на две.
И никой не забеляза процесията от пъстроцветно облечени немощни фигури, която продължаваше да върви все по-навътре през лунния пейзаж от сива тиня. Мъжете се движеха напълно безмълвни и по начин, от който би потреперил всеки. Ако, разбира се, имаше кой да ги види. Устните им се движеха, но от тях не излизаше и най-тих звук.
Процесията бавно напредваше. На това място езерото бе много дълбоко, на някои места дълбочината достигаше до триста метра и те трябваше много да заобикалят, за да избегнат големи пукнатини, високи скални образувания и коварни подводни скали. Понякога и самата вода им помагаше, като се разтваряше безшумно и бързо и им показваше път. Понякога сякаш самият път се променяше пред тях. Появяваше се пролука там, където допреди миг имаше непреодолима скална стена или над зееща пропаст се прехвърляше скален мост.
Около островите в северната част на езерото водата също бе спаднала и едва забележимите преди издатини се бяха превърнали в отвесни скални игли, в чиито основи се разбиваха пенести водопади, изчезващи в дълбините. А те ставаха все по-големи, колкото повече водата се отдръпваше.