— Сега бавно се вдигнете! Посока парка. Но много бавно. И движете прожектора!
— Франке, моля ви! — каза Ломан. — Не ви ли стига вече?
— Затваряйте си устата! — Франке съсредоточено гледа няколко секунди под себе си, после каза: — Не са долу.
Варщайн го погледна.
— Кои?
— Те — повтори Франке. — Магьосниците. Вълшебниците или друидите или както искате ги наречете. Не са между убитите.
Той взе силно да ръкомаха към пилота, но не се дръпваше от прозореца.
— Кацнете! Но внимателно и дръжте парка под око!
Машината се отдалечи малко от дърветата и се приземи съвсем близо до убитите войници. Франке скочи от седалката си, още преди да бяха спрели съвсем. Направи жест към Варщайн и Ломан да го последват. Роглер също се надигна от мястото си, но той поклати силно глава.
— Вие останете тук. Наблюдавайте парка и… и нея. Ако само нещо помръдне, предупредете ни. И не се колебайте да стреляте! Виждате какво е станало тук.
Той отвори вратата, излезе навън и нетърпеливо зачака Варщайн и Ломан, които го последваха след кратко колебание.
— Какво значи това? — викаше Ломан, напрягайки всички сили, за да надвика шума на роторите. — Не ви ли е достатъчно това, което видяхте отгоре?
— Трябва да се уверя сам! Трябва да сме убедени, че наистина не са тук!
— Кои „те“?
— Ще ги разпознаете веднага. Говоря ви за вълшебници, разбирате ли? Друиди, индиански шамани, Харе Кришна… Гледайте за мъже в необичайни дрехи.
Ако се съдеше по израза на лицето на Ломан, той сериозно се съмняваше в разума на Франке и хвърли питащ поглед към Варщайн.
— Направете, каквото казва! — изкрещя Варщайн. — Не питайте, просто го направете. И побързайте! Нямаме много време.
Заобиколиха хеликоптера на голямо разстояние и се заеха със зловещата си задача. Макар и жестока, кланицата се бе разиграла на малко пространство. Разстоянието от плажа, което трябваше да претърси Варщайн, не бе широко и сто метра и макар че следващите минути бяха най-зловещите в живота му, те не продължиха дълго. След малко тръгна обратно.
Стигна до хеликоптера заедно с Ломан, който бе побелял като платно. Журналистът трепереше целият и в очите му се четеше ужас, който може би никога нямаше да преодолее напълно. Едно беше да пишеш за насилствената и жестока смърт, да четеш за нея или да гледаш снимки в списание или по телевизията и съвсем друго — да я преживееш.
— Е? Варщайн поклати глава и се обърна към Франке, който също бе приключил с търсенето си и се връщаше. — Нищо. Няма ги там. Ако са убити, то не е тук.
— Живи са — каза Франке. — Сигурен съм, усещам го…
— Така ли? — Ломан явно полагаше огромни усилия да влезе в старата си роля. — И как?
— Вие не сте ги видели, но аз ги видях. Не можах дори да се доближа до тях. Войниците също. Мисля, че никой не може да им стори нищо.
— Къде са тогава?
— Във всеки случай не тук — каза Франке и тихо допълни със странен глас: — Може би вече въобще не са тук. Кой знае? Да се качваме! Няма смисъл да стоим повече.
Ангелика и Роглер ги очакваха при отворената врата.
— Е? — попита тя.
— Няма ги — каза Франке. — Мисля, че още са живи.
— И каква е ползата ви от това, ако смея да запитам? — Ломан с пъшкане се качваше след Франке и Варщайн. — Ако правилно съм ви разбрал, тези мъже не са разменили нито дума с вас и са говорили само неразбрани неща. Мислите ли, че това изведнъж ще се е променило?
— Може би ще говорят с нас — каза бързо Варщайн, преди Франке да успее да каже нещо и да се скарат с Ломан. — Мисля, че Франке е прав. Не са дошли тук случайно. Не и точно сега. Сигурно са направили нещо.
Той погледна през отворената врата към езерото, което вече бе само черна тиня. И тримата знаеха какво са направили друидите. Питаше се защо няма смелост да го каже на глас.
— Може би старият мъж е при тях — каза Ангелика.
— Старият мъж? — Варщайн сбърчи чело.
— Зарутер, нали така се казваше?
— Той е мъртъв — припомни Варщайн, а Франке каза:
— Щях да го позная, ако беше сред тях. Сигурен съм.
Изминаха няколко секунди, преди и двамата да забележат, че бяха говорили с разменени роли. Изведнъж Варщайн бе този, който във всичко се съмняваше, а Франке — този, който знаеше.
Но в това, което каза Ангелика, имаше нещо много важно. За момент Варщайн изпита чувството, че знае отговора на въпроса, защо бяха извикани и къде трябваше да отидат. Но когато реши да посегне към него, той беше изчезнал.
— Излитайте! — нареди Франке. — Към Порера.
Над Лаго Маджоре се въртеше торнадо от светлина. Зелени, сини и жълти светкавици, копия от пламъци и невиждани досега цветове и танцуващи кълба чиста енергия разкъсваха небето. Редът на Нещата бе нарушен. Където досега бяха властвали закони, по-стари от времето, сега се ширеше хаосът и в центъра на този все по-бързо и по-бързо движещ се въртоп се зараждаше нещо ново и в същото време прастаро, което можеше да съгражда и закриля, но притежаваше и могъща разрушителна сила. Времето бе задвижило лоста на Аристотел, за да повдигне света от неговите основи.