Пилотът също бе забелязал нещо и реакцията му показа, че това, което видя Варщайн, не е плод на страха и опънатите му нерви. Мъжът изпсува тихичко и включи двигателя на хеликоптера. Ръцете му пробягаха по арматурното табло, задвижиха бутони и ръчки и бързо натиснаха няколко копчета едно след друго. Докато турбината ужасяващо бавно загряваше, той посегна към микрофона и го включи.
— Доктор Франке? Чувате ли ме? Моля обадете се! Макар че никой не се надяваше, отговор наистина последва.
— Чувам ви! — долетя гласът на Франке, накъсан от атмосферни шумове, но въпреки това ясен. — Всички… всички са мъртви! Избили са се един друг! — В гласа му се усещаше нескрит ужас. — Ужасно е! Подобно нещо не съм виждал!
Пилотът обезпокоено погледна навън. Сянката не се беше приближила, но по някакъв неопределен начин бе станала сякаш по-материална и от нея идваше нещо заплашително и зло.
— Не знам точно какво, но…
— Излитайте! — прекъсна го Франке. — Веднага!
— Направете каквото казва! — обади се Ломан.
Пилотът го погледна сърдито. Варщайн усети как и в него се надига гняв.
— Млъкнете, Ломан!
Ломан се обърна и го стрелна с гневен поглед. Лицето му се изкриви и за част от секундата Варщайн прочете в очите му не просто яд, а убийствен, кипящ гняв.
— Не мисля, че имате право да ми казвате какво да правя и какво не!
Ръцете на Варщайн трепнаха. Обзе го единственото желание да набие Ломан.
— Вие…
— Престанете! — кресна им Ангелика. И нейният глас трепереше от напрежение. Лицето и беше тебеширенобяло. Върху челото и блестяха капчици пот. — Престанете! Още ли не разбирате? Вече не говорите вие, а онова нещо!
Тя посочи навън. Очертанията бяха станали още по-ясни и Варщайн различи нещо огромно и грозно, с люспи и хищни лапи, с червени искрящи очи, чудовище с плющящи пипала, които щеше да забие в душите им, за да ги напои с отрова. Бе чудовището, преследвало Ломан, дошло от Другата страна, Другата страна на самия Ломан. Бе отново тук, никога не си бе отивало. Ангелика бе права. Нещото отсреща бе въплътена в образ омраза, материализация на страховете и кошмарите им, определени да разрушават, унищожават и да убиват. Ето какво се бе случило на хората в Порера. Как бе могъл да си въобрази, че е имунизиран срещу действието на чудовището?
— Побързайте, доктор Франке — продължи пилотът. — Не знам дали ще мога още дълго да чакам.
— За Бога, излитайте! Не мога да мръдна оттук!
Варщайн се наведе напред и дръпна микрофона от ръката на пилота.
— Помислете, Франке! Ще ви убие! С вас ще стане същото като с останалите тук! Връщайте се!
— Не мога — отговори спокойно Франке.
— Франке…
— Бъдете разумен, Варщайн! — прекъсна го Франке. Варщайн изведнъж долови в гласа му решителност, на която не можеше да противопостави нищо. — Не мога да се върна. Дори и да искам. Едва успях да стигна дотук, при това вятърът духаше в гърба ми. Сега няма да стане. Освен това има още нещо, което…, което трябва да уредя.
— Какво?
— Вече знам какво трябва да направя. Мисля, че и вие знаете. Погледнете навън, в небето…
Варщайн го послуша. Това, което видя, го накара да отвори широко очи от ужас.
Светлините над тях отново се бяха променили. Вилнееха и избухваха ожесточено, както и преди, но фигурите вече бяха други — не произволни, а образуваха линии и вълни, въртящи се кръгове и припламващи и изгасващи слънца в повтарящ се порядък. От единия до другия край на хоризонта небето бе обхванато от танцуващите пламъци.
— Различавате ли го? — попита Франке.
Варщайн кимна с глава, но се сети, че Франке не можеше да го види.
— Да. Вече бе виждал всичко това два пъти. Първия път в тунела, когато откри Бергер и другарите му, и втория — в една отдалечена планинска хижа на хиляда метра височина.
— Бяхте прав — каза Франке. — Вие и старецът също. През цялото време сте били прави. Има неща, които не могат да бъдат обяснени с нашата наука, но това не означава, че ги няма. Съжалявам.
— Франке…
— Няма време за това — прекъсна го Франке. — Това е знак. Може би последният шанс, който ни остава. Използвайте го. Отидете до хижата на Зарутер. Там ще разберете защо е трябвало да дойдете.
— До хижата на Зарутер? — изненада се Варщайн. — Откъде знаете за нея?
— Бях там.
— Вие?
— Нали ви казах — съжалявам. Бях там, малко след като вие… напуснахте. Да. Имате право — знаех. Но не исках да знам. Мисля, че мога да оправя нещата. А сега изчезвайте, Варщайн. Не пропилявайте и последния шанс, който може би имате. — Той въздъхна шумно. — Дайте ми пилота!