Варщайн подаде микрофона на пилота. Облегна се назад в седалката. Чувстваше се леко замаян. Дори не успя да изпита омраза към Франке.
— Доктор Франке?
— Как е бурята навън? — поиска да разбере Франке.
— Става по-лошо — пилотът погледна към сянката от отсрещната страна на площада. Нещото бе започнало полека да се измъква от скривалището си. Всички усещаха как се приближава към тях, бавно и с търпението на нападател, който знаеше, че жертвите му не могат да избягат. — Тук има още н…
— Можете ли да стигнете горе високо в планината? — прекъсна го Франке.
— По-високо?! — Пилотът беше ужасен. — Невъзможно!
— На около хиляда метра. Варщайн ще ви покаже пътя. Трябва да опитате. Невероятно важно е!
Пилотът замълча. По лицето му личеше как трескаво мисли, гледайки играещите светлини по небето. Ръката му така силно стисна микрофона, че пластмасата изпука.
— Това е безумие! Не знам дали машината ще издържи.
— Ще издържи — увери го Франке. — Трябва само да поискате и ще стане!
— Вие всички сте луди! — изпъшка Ломан. — Искам да се махна! Веднага!
— Не мога да ви задължа да го направите — продължи Франке. — Мога само да ви помоля. Опитайте!
Пилотът не каза нищо. Лицето му бе застинало в безизразна маска. Изминаха десетина секунди. После колебливо окачи микрофона и сложи ръце върху лоста за управление. Миг след това двигателят заработи и хеликоптерът подскочи нагоре в зейналата паст на ревящата буря.
Дори тук, вътре грохотът на бурята заглушаваше всички други звуци, Франке изключи радиостанцията. Даже и да бяха казали още нещо пилотът или Варщайн, така или иначе нямаше да ги чуе.
Погледът му се разходи по изгасналите и разрушени контролни уреди, пръснатите екрани и мъртви компютри. Не изпитваше нищо нито при вида на натрошената техника, нито, когато гледаше мъртвите, налягали един върху друг в безформена купчина от стърчащи ръце и крака. Странно, — преди когато все още смяташе, че разбира света и го делеше на ясни категории — такива, които разбира, и такива, които не разбира, — се страхуваше от смъртта — и когато я видеше пред себе си и когато помислеше за собствения си край.
Сега не го вълнуваше. Изпитваше само леко съжаление, че животът на всичките тези хора е трябвало да свърши по такъв безсмислен начин. Но нищо повече. Не се питаше защо — вече знаеше отговора.
Потърси с поглед единствените два работещи монитора. Не бе никак случайно, че точно тези две камери и свързаните с тях монитори все още работеха в целия хаос. Вече знаеше, че такова нещо като случайността не съществува. Това също бе едно от нещата, над които само допреди няколко часа би се изсмял, но бе разбрал, че по някакъв начин всичко се направлява и планира. Случайност нямаше, както нямаше и произвол и нищо безсмислено във Вселената. Зад всичко се криеше направляваща, съзнателна сила, воля, която действаше според критерии и по начин, които човек никога няма да разбере. Но съществуваше. Самата мисъл за това действаше невероятно успокоително.
Единият от двата монитора показваше празния площад. Хеликоптерът бе излетял и се бе изгубил в нощта. Миг след това и призракът се бе оттеглил обратно в скривалището си от другата страна на Действителността, така безшумно и бързо, както се бе появил. Франке бе сам. Чудовището вече не можеше да му направи нищо, защото бе стигнал до състоянието, което се намираше отвъд страха.
Вторият монитор показваше дупката. Картината се предаваше от инфрачервена камера, която изкривяваше нещата и ги представяше в малко страшни и недействителни цветове. Срещу себе си виждаше черния, перфектен кръг на адска пропаст сред хаос от бушуващи, непрекъснато менящи се цветове и очертания. Тази адска бездна бе негово творение.
Бе го разбрал, когато стоеше долу в тунела и слушаше воя на сирената, виждаше пулсиращата предупредителна лампа, известяваща настъпващата катастрофа, и чуваше писъците на техниците и това, което Варщайн изкрещя на Ломан: „Ще избухне, защото вие така искате!“
Пропастта се бе появила само заради това. Бе неговият, на Франке, кошмар. Част от него, сиамски близнак, роден от ясната мисъл на учения и страховете на уплашеното дете, боящо се от тъмнината и неизвестното. Един друг, който знаеше, че черната дупка действа точно така: отваря пукнатина в Света, през която всмуква Действителността. Така и бе станало. Просто, защото така искаше.
Франке стана и тръгна към вратата. Излъга Варщайн, когато каза, че не може да излезе навън. Близо до земята бурята далеч не бе толкова силна, колкото изглеждаше. Щеше да му е нужна цялата му сила и трябваше да побърза, за да успее навреме. Знаеше, че ще успее. Това също бе част от Големия план. Излезе от колата, обърна се на юг и тръгна.