Затова вместо да използва уоки-токито, Варщайн се върна няколко крачки назад, докато стигна до един телефон. Вдигна слушалката и набра номера на Франке. Сигналът „свободно“ прозвуча седем-осем пъти, преди гласът в джоба му да престане да се дере. Този път прозвуча доста по-ясен, но също толкова неприятен в дясното му ухо.
— По дяволите, Варщайн, къде сте? — Гласът на Франке далеч не звучеше така мил и загрижен, както в стаята му. Още нещо, което мразеше у Франке: той принадлежеше към хората, които по телефона бяха много нелюбезни. Варщайн тайничко се надяваше, че Франке ще дочака въвеждането на видеотелефоните.
— В тунела — отвърна той. — Тъкмо щях да тръгвам, ако не се бяхте обадили. Ако Франке въобще бе схванал намека, не му обърна внимание.
— Аз пък си помислих, че някъде се изгубихте — изръмжа гласът от другия край. — Когато преди малко ви казах, че трябва малко да си починете, имах предвид като се върнете от тунела, не преди това, разбирате ли?
— Не преувеличавайте нещата, доктор Франке — остро отвърна Варщайн. Усети как след думите на Франке лицето му почервенява от яд. — Може и да не съм спринтирал дотук, но… Докато говореше, левият му ръкав се бе вдигнал нагоре. В следващата секунда забрави гнева си. Забрави и какво искаше да каже. Един час.
Когато изключи компютъра си, по навик погледна часовника. Оттогава до този момент бе минал точно един час, нито секунда повече или по-малко. Но това беше невъзможно!
— Но какво? — попита отсреща настървено Франке, след като бе чакал няколко секунди продължение на изречението.
— Колко…колко часът е? — попита с мъка Варщайн. Гласът му звучеше дрезгаво.
— Почти седем. За да бъда по-точен, след две минути ще е седем. Защо?
— Защото…, защото… не, нищо. Не съм забелязал колко бързо е минало времето — опита се да заглади нещата Варщайн. — Нали знаете, с този се спреш, на онзи кажеш „здрасти“, малко клюки и… Улови се, че се хили смутено на телефонната слушалка.
— Не, не знам как е — хладно отвърна Франке.
— Съжалявам — изпелтечи Варщайн. — Аз…а-а… ще побързам. Окачи слушалката, преди Франке да успее да каже още нещо. Един час. Къде, по дяволите, бе изгубил цял час?
Силно объркан и с чувство, което за неговите понятия дяволски силно граничеше със страх, Варщайн се обърна и тръгна към единия от двата автомобила, които стояха върху релсите встрани. Грубо погледнато, „автомобилите“ не бяха нищо повече от правоъгълни платформи на четири колела, които бяха задвижвани от малък, но много мощен електромотор. Не бяха много бързи, но затова пък бяха надеждни. Шофьорът трябваше само да зададе посоката и да натисне стартовия бутон, за останалото се грижеше монтираният на возилото микропроцесор. В момента той обаче се грижеше за нещо друго — колата да не мърда от мястото си. Варщайн натисна пет-шест пъти един след друг съответния бутон и всеки път силата на натиска му се увеличаваше така, щото последния път пластмасата силно изпука. В мислите си още бе при Франке и за известно време дори въображението му идентифицира бутона, който натискаше, с лицето на Франке. В следващия момент осъзна, че не беше прав с бутона — нито с глупавото сравнение, нито с нетърпението си. Просто миникомпютърът си вършеше работата — грижеше се да не се сблъска с друга кола, която се движеше по релсите срещу него. На всеки километър бяха направили отбивки, но ако компютърът изчислеше, че времето за достигане до отбивката е малко и ще се стигне до сблъсък, блокираше двигателят.
Варщайн знаеше, че няма да чака много. Вярно, че малките колички не бяха много бързи, но пък и хиляда метра не са голямо разстояние. Щяха да минат пет или най-много десет минути. Ако в това време Франке го потърсеше още веднъж, просто нямаше да се обажда и после ще каже, че не е чул нищо. В крайна сметка нали беше тук, защото комуникационните съоръжения вътре в планината не действаха. Представи си как Франке седи пред компютъра му и пръстите вече го болят от натискане на клавишите и тази картина го развесели. Беше по детински глупаво, но бе онова лично отмъщение, което по всяко време утешаваше подчинените заради чувството на безпомощност, което изпитваха пред началниците си. Това бе може би и най-силното оръжие в ежедневната битка за кариерата и то помагаше и на Варщайн. Представяше си как Франке наистина вече го болят пръстите, как лицето му става червено като на пуяк и кръвното му минава границата на 300. Така минаха първите десет минути.
Следващите десет се забавлява, като си представяше как Франке, почти пред инфаркт и крещейки истерично, го ругае и пита къде, по дяволите, се е бил дянал. Въображението услужливо му поднасяше най-различни оригинални отговори, които трябваше окончателно да довършат този надут глупак. Ето, получава инфаркт. Или мозъчен удар. Край, никакъв Франке повече. Най-накрая спокойствие! Бяха минали вече двадесет и пет минути и Варщайн трябваше да си признае, че така може да чака и до куково лято, колата отсреща нямаше да дойде. Нещо не беше наред. В следващата секунда се опита да направи единствено правилното, тоест да се обади в командната централа и да помоли момчетата на компютрите да проверят отсечката. Сигурно колата се бе обърнала. Авариите бяха рядкост, но все пак се случваха. Може би в това беше и цялата тайна — изхвръкналата от релсите кола можеше да е повредила захранващите кабели. Ако лазерът бе прекъснат, не можеше да провежда и телефонните сигнали.