Две неща говореха срещу това предположение. Първо, такава повреда веднага би включила алармената система, и второ, обаждането щеше да налее вода в мелницата на Франке — цели двадесет минути след разговора с него той се обаждаше от същото място. А и освен това никак не беше в настроение да бъде разумен.
Реши да върви пеш. Ако все пак колата тръгнеше, щеше да скочи отгоре и толкова. Ако ли пък не, най-лошото, което можеше да се случи, бе да върви пет километра пеша. Е, нямаше да е от най-приятните разходки, но все ще се справи. Мисълта, че Франке щеше да го чака още един час, бе като мехлем за душата му.
Но злорадството му бе някак блудкаво. Утехата, която идваше от него, не трая дълго, а когато стигна до първата отбивка и не видя никаква кола, съвсем изчезна. Лампата върху каската осветяваше релсите на двадесет-тридесет метра пред него. Дори колата да беше още по-нататък, щеше да я види. Тунелът беше абсолютно прав и от съображения за сигурност автоматичните транспортьори бяха снабдени със силни фарове. Колкото и да му беше неприятно да си признае, имаше само едно-единствено логично обяснение за всичко: цялата електроника в тази планина беше полудяла. А това никак не беше смешно, защото за нея отговаряше единствено той. Варщайн ускори крачките си, като за по-сигурно излезе от релсите и тръгна отстрани. Ходенето тук бе малко по-трудно, но от кола, която се държеше така странно, всичко можеше да се очаква.
Изведнъж осъзна, че наоколо бе странно тихо. Тази тишина бе напълно необичайна. Варщайн бе идвал тук безброй пъти и всеки път се изненадваше колко много и различни шумове имаше. Дори когато шумовете, предизвикани от човека, заглъхнеха, се чуваше свиренето на вятъра, а понякога и шумовете на планината — тежко пукане и скърцане, сякаш спящ великан се обръща в леглото си.
А сега бе абсолютно тихо. Не чуваше дори шума от собствените си стъпки. Сякаш нещо го поглъщаше, преди да стигне до слуха му.
Варщайн трескаво се озърна наляво и надясно, погледна назад. Сърцето му заби учестено. Лампата върху каската му, която покорно следваше движенията му, разрязваше тъмнината на ивици абсолютен черен мрак и жълта светлина. За секунда изпита чувството, че в граничните ивици между тях нещо се раздвижи — нещо безтелесно, голямо, което припълзяваше към него, ако го изпусне от поглед.
Глупости, разбира се! Варщайн затвори очи, преброи мислено до пет и се насили да се успокои. Когато отвори очи, сенките бяха изчезнали. Тъмнината отново бе само тъмнина. Появиха се и шумовете. Той нервно прекара длан по лицето си. В действителност въобще не изпитваше страх, но в обстановката наоколо имаше нещо почти сюрреалистично. Какво му ставаше? Започна се, когато… да, когато видя лудия. Онова странно чувство, че го наблюдават, всъщност въобще не го бе напускало. Владееше го и в момента.
Продължаваше да върви напред и с мъка се принуждаваше да мисли за това, в което бе най-силен — рационалното мислене. Но не му се удаваше напълно. Не се почувства по-добре и когато видя влака. Видът му го успокои само за секунда — най-много.
Светлината! Големият фар отпред на влака светеше и въпреки това той го видя едва когато бе на пет метра от него. Машината изникна буквално от нищото. Ако Варщайн бе продължил да върви по релсите, щеше да го премаже. Транспортьорът, който се състоеше от малък автоматичен теснолинеен локомотив и пет вагона, още бе натоварен. Над изкривените стени на вагоните се виждаха големи скални отломки и всичко — вагоните, товарът в тях, локомотивът с примигващите светлини, фарът, дори стоманените колелета бяха покрити с тънък, блестящ слой. Влакът мина почти безшумно край него и Варщайн почувства ледения полъх, който погали лицето му и накара кожата му да настръхне. И като че ли това не бе достатъчно, та веднага, след като го задмина, влакът отново изчезна като призрак в тъмнината, както се бе появил. Варщайн гледаше объркано след него. Лицето му още бе настръхнало от студ, ръцете му трепереха. Напълно ли бе изгубил разсъдъка си?