— Лазерът?
— Да — отвърна Варщайн с горчивина в гласа. — Моят лазер, който след първото пробиване в тунела отчете цялата му дължина като шест светлинни минути. Или пък можеше да представи такава дреболия, като, да речем, сто и тридесет милиона километра. Тази планина ме унищожи. Изложих се пред целия свят като последния глупак. Професионалната ми кариера приключи, а заедно с нея се срина и бракът ми. Живея от социалните помощи и когато не съм мъртво пиян, зяпам телевизора, докато заспя пред него. А сутрин се караме с котарака за това, което е останало в хладилника.
— И предполагам, че в повечето случаи той печели?
— Защо мислите така?
— Ами защото изглежда доста по-добре от вас — отвърна Бергер. Варщайн наистина започна да се ядосва.
— По дяволите, слушате ли ме изобщо? — изфуча той. — Не проумявате ли какво искам да ви кажа? Тази планина ми отне всичко! Разруши живота ми и сигурно щеше наистина да е по-добре да бях умрял!
— Но тогава нямаше да можете да се само съжалявате — каза Бергер. Усмихна се тъжно и отново се зае да гали Влад. — Мислите ли, че не ми е известно всичко това? Знам куп неща за вас, повярвайте ми. Франк… мъжът ми…изчезна преди една седмица и ми трябваха само два дни, за да ви намеря. През останалото време се мъчех да си отговоря на въпроса, дали вие сте подходящият човек, който може да ми помогне.
— Отговорът е еднозначно „не“ — каза Варщайн.
— Ако това, което ми разказахте, наистина е всичко, тогава разбирам — отвърна Бергер. — Но не е. И вие много добре го знаете.
Варщайн се чувстваше разкъсван между гняв и болка и резултатът от това беше пълна безпомощност. Не можеше да каже нищо. Но нещо в него се бе пробудило и то не беше добро. Жената срещу него не само бе отворила раната му, но бе завъртяла ножа вътре няколко пъти, без да мисли, че от само себе си тя няма да зарасне.
— Истината е, че вие през цялото време сте бил прав — продължи Бергер. — В планината наистина има нещо. Имало го е тогава, има го и сега и дори става все по-силно, Франке и другите са го знаели през цялото време, но са пожертвали вас, Варщайн, за да запазят малката си тайна за себе си.
— Дори и така да е, какво можете да промените?
— Може би мога да ви помогна да се реабилитирате. Тогава бихте ли се съгласили да ми помогнете? Ще докажете на света кой тогава е бил лудият и кой е бил прав.
Варщайн знаеше, че ще го каже. Това беше логическата последователност от всичко, което досега чу. Ако не бе казала последния си аргумент, просто нещо щеше да липсва.
— Доставя ви удоволствие да ме мъчите, така ли?
— Не. Но нямам друг избор.
Тя стана от мястото си и докато се разхождаше из стаята, Варщайн си призна, че напълно я бе подценил. Нямаше значение дали трепери от страх или от отчаяние — явно през изминалата седмица не си е блъскала главата само с въпроса, дали той е подходящият или не, но и бе премислила всеки възможен отговор във всяка предполагаема ситуация. И до този момент тактиката и беше напълно успешна. По всяка вероятност ще се наложи все пак да я бие някак — победа по точки не можеше да извоюва.
— Вие ли сте я рисувал? — изведнъж попита тя. Бе спряла до телевизора и гледаше една от картините му, окачени на стената — объркваща цветова композиция от вплетени един в друг пръстени и кръгове, които започваха да се въртят пред очите на наблюдателя, ако допуснеше грешката да я гледа по-продължително време.
— Да — промърмори Варщайн. — И си спестете коментара. Не посмях да я покажа на психоаналитика ми.
Бергер се засмя, поклати глава и пристъпи пред втората картина — смесица от квадрати и кубове, разположени един в друг по най-невъзможния начин. Третата картина представляваше змиевидни линии в цветовете на дъгата, но ако човек се вгледаше по-дълго, тази представа изчезваше и всъщност не знаеше какво гледа.
— Погрешно ме разбирате — каза тя. — Картините ми харесват, има нещо… очарователно и впечатляващо в тях.
— Нищо не печелите, ако ми правите комплименти — каза Варщайн с възможно най-недружелюбния тон, но без да крещи.
— Не ви правя комплименти. Не разбирам от изкуство, но това тук е… най-малкото необичайно. След връщането от Швейцария ли започнахте да рисувате?
— Имах достатъчно време на разположение.
В действителност бе започнал не веднага след връщането от Аскона, а половин година по-късно, и то единствено от скука. Разбираше нещичко от компютри и геометрични формули, но през целия си живот не е могъл да нарисува даже и горе-долу свястно човече само с чертички. Много от хората, които бяха видели картините му, твърдяха, че и до днес не се е променил.