Ето я фрезата. Сянката на металния гигант така внезапно придоби пространствени измерения, че Варщайн се стресна и за миг замръзна на място. Нямаше никакво постепенно появяване — това, което преди части от секундата бе само сянка в белия кръг на светлината, изведнъж изникна пред него, както се бе случило преди това с влака. Машината бе на десетина метра пред него и макар че от единия до другия и край имаше горе-долу двадесет и пет метра, той различи и най-дребните и детайли с почти свръхестествена яснота. Сякаш тайнствената сила, която бе объркала сетивата му, сега за компенсация искаше да му покаже, че те могат да работят с непозната досега точност. Фрезата не работеше. Осемте огромни пробивни глави, състоящи се от множество диамантени дискове, бяха неподвижни. Кабината, в която трябваше да седи машинистът, се намираше в задната част на огромния корпус и отпред, от двете страни и отгоре бе защитена от стоманени плочи, за в случай че неочаквано се откърти парче скала. Най-отзад бе пробивният механизъм, който сега приличаше на сплескана о стената чиния. Сякаш никога не бе рязал най-твърдия гранит! Кабината беше празна. От мъжете, които работеха в края на тунела, нямаше и следа.
Варщайн мина покрай фрезата и се огледа да види следи от механични повреди. Не видя нищо. Бронираното тяло на огромната хлебарка бе прорязано от драскотини, заваръчни шевове и стоманени кръпки, но те не бяха причинили спирането на гиганта, бяха просто белези от безбройните битки на бойния кон. Спря се за момент пред металната стълба, която водеше в кабината, и се зачуди дали да не се качи. Но и оттук съвсем добре можеше да види какво има вътре. Ако е имало някого, щеше да е паднал долу. А може би го беше и страх какво ще види. Продължи напред, стигна до стената и се вгледа внимателно в нея.
И тук нямаше нищо особено. Пробивните глави не се въртяха, но от пръв поглед Варщайн не можеше да разбере причината за това. Скалата не беше по-твърда от обикновено, нямаше напречни пластове, нито включвания на кварц или кристал — неща, които и без друго при нормални обстоятелства не трябваше да попречат на този каменоядец. Пред него беше най-обикновеният, много твърд, но съвсем нормален черен гранит на Гридоне, който тази машина от години ядеше, без да изгуби и един-единствен зъб.
Но после видя още нещо. Не бе непременно онова, което търсеше, и определено не това, което бе спряло машината. Точно пред него, на по-малко от два метра височина върху стената, от единия до другия край на тунела се проточваше тънка права синя линия. Варщайн се приближи, воден от любопитство, и включи лампата си. Линията не изчезна, значи не е била зрителна измама. Но не беше и от естествен произход. Протегна ръка и я одраска. Под ноктите му остана синя боя. Някой бе чертал върху скалата. На място, което до вчера вечерта не можеше да бъде достигнато.