Варщайн се отдръпна крачка назад и вдигна глава. Жълтият кръг на лампата му послушно облиза стената и разкри други сини линии, които се преплитаха в сложна плетеница върху цялата стена. Стоеше много близо, а и фрезата бе изяла много от фигурите, но въпреки това можеха добре да се различат. Геометрични фигури, разположени твърде равномерно, за да са игра на природата. Колкото повече се оглеждаше, толкова повече странни чертежи откриваше: линии, фигури, които много приличаха на руни, но и бяха много по-различни, змиевидни линии, които бяха част от картината, разрушена от фрезата. Линиите бяха толкова тънки, сякаш нарисувани с фин молив, и от пръв поглед не се виждаха. Но когато вече си ги видял, не можеш да откъснеш поглед от тях. Някой бе нарисувал странните и сложни картини на място, което допреди време бе недостъпно за човека.
Хистерията отново се завърна, този път придружена от своята посестрима — паниката, но Варщайн бе твърде шокиран, за да може да се бори с тях. Беше прав! В планината имаше нещо! Нещо лошо, много опасно, нещо много по-старо от човека, може би старо колкото светът. И те го бяха събудили, то вече бе свободно и гневно и трябваше да платят жестока цена за своеволието си! Днес сутринта щеше да се изсмее на подобни мисли, но застанал пред неподвижната огромна машина, пред странната светлина и тайнствените линии и фигури — печата, който бяха разчупили! — за първи път в живота си проумя, че имаше неща, които не можеха да се обяснят със средствата на науката и логиката. Имаше сили, много по-древни от човека и неговата уж всесилна наука и много по-могъщи от него. Доказваха го тези линии, които без съмнение бяха начертани от човешка ръка. Но не бе възможно човекът да е стигнал дотук, защото мястото се намираше под петкилометров слой гранит и…
Може би единствено за самозащита разумът му намери обяснение, което му помогна да не рухне съвсем. Изведнъж се изсмя — силно и пискливо, и скалистите стени подхванаха звука, разкъсаха го и го върнаха като писък в ушите му. Но това бе единственото възможно обяснение.
Някой бе идвал тук. Вчера вечерта, след края на смяната. За разлика от друг път през тази нощ не бяха продължили работа, а бяха изключили фрезата, за да извършат спешни поправки по електрониката. Някой се е промъкнал незабелязано и е начертал линиите върху стените. При други обстоятелства Варщайн би сметнал това обяснение за такова, каквото си и беше — невероятно. Ремонтът бе продължил цяла нощ, една бригада от десет техници и поне още толкова обслужващ персонал са били тук през цялото време. Всеки час престой на машината струваше на компанията много пари.
Но тези подробности сега бяха без значение. Това бе единственото обяснение и така трябваше да бъде. После щеше да мисли как незнайният художник бе успял да нарисува картините си пред погледа на двадесет зрители, без те нищо да забележат. А дали не е някой от техниците? От ниско платени интелектуалци с доста странно чувство за хумор, каквито всички бяха, можеше да се очаква да утъпкват кръгове в нивата на нищо неподозиращ селянин.
Полека-лека взе да се успокоява, но мислите му за причината за неговото присъствие тук не изчезнаха — трябваше да открие какво е станало с мъжете от строителната бригада. Колкото и странни да бяха рисунките, те не обясняваха мълчанието им. Едно нещо се изясни със сигурност до този момент — мъжете не бяха тук. Причината, поради която не бяха отговорили на повикването на Франке, не бе повредена радиостанция, тях просто ги нямаше.
Отново взе да го обзема непонятно чувство за недействителност на мястото, където се намираше. Против волята очите му зашариха търсещо по стената и откриваха все повече детайли. Нищо от това, което виждаше, не му напомняше на нещо вече видяно, но колкото повече гледаше линиите, толкова повече се засилваше чувството за опасност. А може би бе и някакво предупреждение? Но каквото и да беше, бе много силно, за да не му обръща внимание.
Варщайн отмести бързо поглед от стената и се върна няколко метра назад, докато стигна до стълбичката за кабината на машиниста. Фрезата имаше собствена радиовръзка с външния свят. Може би все още функционираше?
Изкачи се по нея и наведе глава, за да не се удари о предпазните стоманени плочи. После протегна ръка да вземе телефонната слушалка от арматурното табло. Ръката му обаче не достигна докрая и остана да виси протегната във въздуха.
В следващите десет секунди не можеше да направи никакво движение, само гледаше с широко отворени очи към другия край на тунела, който се виждаше през прозореца на машината.