Ето ги. Всичките двадесет и пет човека. Бригада деветнадесет не бе изчезнала. Мъжете седяха в кръг от другата страна на машината, хванати за ръце, напълно неподвижни и с наведени глави.
Варщайн усети как по гърба му пропълзява огромен леден паяк и го стяга в безбройните си крака. Кожата му сякаш се наелектризира. Вече не можеше да контролира дишането и ударите на сърцето си. Това, което виждаше, бе много повече от онова, което бе очаквал. Дори и при нормални обстоятелства гледката щеше да е абсурдна. Така наредени в кръг, мъжете сякаш медитираха или се молеха. Бързо успя да установи, че не спяха. От време на време някоя от фигурите лекичко помръдваше и Варщайн чуваше едва доловимо бръмчене и шепот. Звуците бяха много тихи, почти на границата на човешкия слух, но ефектът бе като при картините на стената — веднъж усетени, звуците след това по-лесно се улавяха. И тук, както при линиите, имаше система и колкото и да не му се искаше да го признае, не можеше да не я забележи. Тази система свързваше двете неща — изображенията върху стените и шепотът на хората кореспондираха помежду си по начин, който го караше целият да трепери.
Варщайн дълго време стоя неподвижен и гледа насядалите в кръг мъже. Накрая с мъка успя да овладее първо волята, а след това и тялото си.
Безкрайно бавно и с треперещи колена заслиза от другия край на стълбата. Не се стараеше да не вдига шум, но мъжете сякаш не чуваха нищо. Нито един не пусна ръката на съседа си, не вдигна глава и не спря зловещото пеене. Варщайн стигна до кръга и спря.
Отблизо видът на мъжете бе още по-зловещ. Лицата им бяха абсолютно безизразни и отпуснати, погледът в полуотворените очи бе пуст и помътнял.
Варщайн протегна ръка да докосне едно от телата, но в последния момент се отказа. Нещо странно струеше от тях. Не нещо, което го караше да се страхува, но… Да, беше нещо почти свято. Не биваше да ги докосва и да им пречи в това, което вършеха. Отстъпи назад и отново се вгледа в лицата на мъжете, този път по-внимателно.
Изражението не бе еднакво при всички, както му се бе сторило в първия момент. Много от лицата наистина бяха отпуснати и безизразни като по време на сън или транс, но някои издаваха силни чувства — възбуда, радост, недоумение, но и нещо, наподобяващо страх, дори ужас. Освен това не се държаха непрекъснато за ръце — от време на време някой пускаше другаря си и чертаеше с пръсти във въздуха сложни фигури. Варщайн откри, че някои бяха начертали такива фигури и в пръстта пред себе си. Воден от любопитството си, той приближи и се наведе над един от мъжете, който в момента чертаеше пред себе си фигура от червени, преплитащи се линии. Веднага се дръпна ужасен. Мъжът нямаше в ръката си молив. Червените линии бяха от кръв. Пръстите му толкова дълго бяха чертали върху твърдия камък, че кожата се бе протрила и течеше кръв. Сигурно изпитваше силна болка, защото лицето му бе изкривено от болка. Въпреки това не спираше да чертае линии и кръгове върху гранита.
— Спрете, за Бога! Какво правите?! — Варщайн забрави ужаса си и страхопочитанието, които го бяха обзели. Виждаше само кървящите пръсти на мъжа и почти усещаше костите отдолу. С едно-единствено силно движение разтърси мъжа и почти го изправи. В първия момент той се опита да се възпротиви, замахна към Варщайн, но ударът бе толкова слаб и напосоки, че нямаше да го уцели, дори да не се бе дръпнал встрани. Вторият удар одраска бузата му и остави топла, лепкава кървава следа. Докато се дърпаше с погнуса назад, Варщайн осъзна, че мъжът въобще не се защитаваше, той продължаваше да рисува странните си плетеници във въздуха. Хвана мъжа здраво за раменете и така силно го раздруса, че главата му се заклати и зъбите му изтракаха. — Събудете се! Събудете се най-сетне, по дяволите!
Макар и да не очакваше, но думите му сякаш подействаха. В очите на мъжа се появи израз на силно объркване. В продължение на няколко секунди той стоя неподвижен. През целия си живот Варщайн не бе виждал толкова объркан човек. Погледът му бе като на дете, събудило се от лош сън и озовало се на непознато и страшно място. Устните му взеха да треперят. Когато Варщайн го пусна, мъжът отстъпи крачка назад, вдигна ръцете си и видя кървящите пръсти. Видът им окончателно го срина. Хленчещ от болка и ужас, тръгна назад и когато стигна фрезата, се облегна на нея и бавно се свлече на земята.
Варщайн се обърна и отиде до друг мъж. Паниката отново го бе обзела. Беше прав, че тук ставаха невероятни неща. Не всички мъже се бяха осакатили като първия, само още четирима или петима. Ако сега спреше, щеше да хукне с писък и да спре чак когато стигне края на тунела. Почти брутално дръпна следващия мъж, изправи го и му зашлеви силна плесница. Той изглежда не я усети, но тя подейства, Варщайн видя как вцепенението взе да го напуска. Не рухна като първия, но когато вдигна ръце пред лицето си и видя как сам се е наранил, закрещя пронизително.