— Колко са загинали? — попита той.
— Всички, страхувам се. Още не сме извадили всички тела, но почти няма шанс някой да е оцелял. Били са общо тридесет и четирима — пътници и влаков персонал. Не беше отговорил Бренер, а мъжът в смокинга, когото му бяха представили като доктор Франке. По липсата на акцент в произношението Роглер го определи като германец. Нали Лензинг каза, че и представители на Бундесбаан имало в Аскона, дошли да присъстват на тържеството по случай голямото събитие. Сигурно доста по-различно са си представяли празника, помисли си горчиво Роглер.
Бавно се придвижи напред. Погледът му безпомощно се плъзгаше по фланга на експресния влак и полека-лека вътре в него взе да се надига странно усещане за недействителност. Изобщо не се опитваше да разбере какво се бе случило и в същото време за негово най-голямо учудване не бе нито изненадан, нито пък ужасен.
Усещането сигурно се дължеше на това, че гледката бе твърде странна, за да бъде осмислена от полицейски мозък като този на Роглер, свикнал да борави с факти и логически последователности. За някой друг сигурно нямаше да е така.
Високоскоростният влак наистина мъничко приличаше на това, на което го бе оприличил Лензинг — на космически кораб върху релси, футуристичният дизайн и елегантната форма извикваха асоциации за бързина, съчетана със сила, и точно това представляваше машината — най-бързото и най-комфортното нещо, което някога се е движило по релси. Във всеки случай това бе представлявало преди време. А сега… Не, с една дума, Роглер не можеше да опише случилото се с влака. Той без съмнение беше разрушен, а като си помислеше и че всички пътници са загинали, значи трябва да е станала много страшна катастрофа. Въпреки това думата „разрушен“ не бе съвсем на място, защото влакът всъщност не бе разрушен. По-точно, не бе дори и повреден. Но изглеждаше така, сякаш бе минал през ада.
Сребристо лъскавият някога метал и овалните прозорци сега бяха слепи. Полираните преди до огледален блясък флангове бяха сиви и грозни. На много места лакът се бе напукал и се лющеше, а металът, който се показваше отдолу, бе ръждясал. Сините, златни и бели ивици, които го бяха украсявали отстрани и бяха създавали впечатлението за бързина и елегантност, сега трудно можеха да бъдат различени. Сигурно цялата електрическа инсталация бе изгоряла, защото зад ослепелите, напукани стъкла се виждаха призрачните светлини на джобни фенерчета и прожектори.
— Мили, Боже! — прошепна Роглер. — Какво е станало тук?! Това не беше въпрос, на който очакваше отговор и, разбира се, не получи такъв. А и да му бяха отговорили, едва ли щеше да го чуе. Това, което виждаше пред себе си, разтърси цялото му същество. Не го ужаси, не го уплаши, а събуди у него нещо, което бе много по-лошо от страх. Сърцето му внезапно забави туптенето си и заби по-тежко, така че усещаше всеки удар във върха на пръстите си. Сетивата му заработиха с многократно по-голяма острота. Виждаше, чуваше, подушваше и усещаше всичко с непозната досега, мъчителна чувствителност. В този момент внезапно получи отговора на въпроса си. Разбра какво се бе случило с влака. Беше стар.
Бе толкова очевидно, че стъписан, се питаше как е могъл да не го види още в първия миг, Знаеше, че ICE 2000 са пуснати в движение едва преди половин година, а влакът тук със сигурност беше най-новият модел от тази серия. Сигурно е излязъл от завода преди дни, за да направи първото си пътуване през тунела Гридоне. Но така, както стоеше тук — мъртъв, с ослепели очи и стегнат в бронята на твърдия като камък прах, разяден от ръжда и корозия — сякаш бе поне на сто години. Не терористи и не прищявка на природата или на случайността бяха убили стоманеното животно, а най-старият враг на човека, когото той може би никога няма да успее да победи — времето.
Бренер и другите двама му оставиха достатъчно време, за да осмисли невероятната картина пред себе си. А може би не само това бе причината и те като него да останат няколко минути безмълвни пред влака. Макар че бяха пристигнали няколко часа преди него, явно гледката все още ги шокираше. Има неща, които всеки път изглеждат също толкова ужасни както и първия път, когато сме ги видели. Влакът спадаше към тях. Роглер пръв преодоля шока. Докато се обръщаше към тримата, плъзна изпитателен поглед върху лицата им. Бренер изглеждаше ужасен и покъртен по начин, който както и при Роглер, трудно можеше да бъде предаден с думи. Беше го страх, бе на път да полудее от страх. За Махен се отнасяше същото — от нерви не можеше да стои спокойно на едно място и непрекъснато пристъпваше от крак на крак. Бе извадил опаковка ментови бонбони от джоба си и ги развиваше един по един, без да ги сложи в устата си. Лицето на Франке бе като издялано от камък, но това не значеше, че гледката не го е ужасила, а най-много, че малко по-добре от другите умееше да се владее. Роглер не бе много сигурен дали с това му стана по-симпатичен.