Второто нещо, върху което Франк Варщайн бе концентрирал спящия си още мисловен апарат, бе как по-хладнокръвно да посрещне образа, който огледалото щеше да му предложи. Гледката, разбира се, нямаше да го изненада, но пък и не беше нещо, на което ще се зарадва. И това бе най-лошото. Варщайн не пропускаше възможност да разкаже на всеки, който бе готов да го слуша (а такива нямаше много), че по принцип бе съвсем доволен от живота си и който не го харесваше, можеше да върви по дяволите.
Не беше сигурен дали приятелите му вярваха или не на това, което им поднасяше, но огледалото — определено не.
И така, днес наистина ли беше сряда? Тази мисъл отново се върна в главата му, докато, блъскайки се силно в рамката на вратата, шляпаше с боси крака към мивката и се подпираше с две ръце о стената, като избягваше да гледа към огледалото. Да, така почти беше сигурен. Макар че не си спомняше съвсем точно вечерта, пулсиращата болка в слепоочията и лошият вкус в устата казваха, че вчера е бил пиян. Във вторник винаги беше пиян, което от своя страна представляваше четиринадесет цяло двадесет осем процента сигурност, че днес е сряда, защото всъщност всяка вечер бе пиян.
Брадясалото му лице се изкриви в бегла измъчена усмивка. Четиринадесет цяло двадесет и осем процента — все още превръщаше всичко в цифри. За голямо негово учудване тази част от алкохолизирания му мозък функционираше така точно и безотказно, както преди. Явно някои неща не се променяха. Някой ден, мислеше си, докато потръпвайки плискаше лицето си с шепи ледено студена вода — не защото бе аскет или пък, не дай си Боже, защото така бе по-здравословно, а единствено защото проклетият бойлер от няколко месеца бе издал багажа и не по-малко проклетият хазяин въобще не си правеше труда да го поправи, — та някой ден сигурно щеше да пресметне колко още кутийки „Варщайнер Премиум“4 можеше да обърне, преди да пукне.
Сигурно нямаше да са кой знае колко. Лекарят му още преди година престана да го предупреждава, а преди половин година се отказа окончателно да го убеждава да се подложи на лечение. На Варщайн му бе все тая. Нямаше никакво значение дали ще продължава така още година или десет, дали триста шейсет и пет дни или три хиляди шестстотин и петдесет ще превключва от RTL на PRO7 и SAT1, докато така се напие, че очите му се затворят.
Подобни мисли не му минаваха за първи път през главата. Вече не изпитваше нито страх, нито някакви сложни чувства като самосъжаление или горчивина. Отдавна бе минал този стадий, ако той въобще бе съществувал, разбира се. Можеше съвсем спокойно да се напие до смърт. Е, и какво от това?
Вместо да мисли за неща, които въобще не го интересуваха, Варщайн за трети път се концентрира върху въпроса, кой ден беше днес. Срядата беше важна. В сряда следобед трябваше да се обади в бюрото. Макар че в скалата на омразата при него всички служби заемаха най-първото място, този срок беше наистина важен. В крайна сметка ставаше дума за пари. Не непременно за много, но наред с другите си свойства парите имаха и едно отвратително качество — колкото по-малко от тях притежаваше човек, толкова по-големи ядове имаше.
Варщайн плисна последна шепа вода върху лицето си и шумно изпръхтя. Няколко леденостудени капчици се стекоха по врата му и той потрепери. Бързо потърси крана и спря водата. Все още със затворени очи отстъпи назад и излезе от влажната дупка, за която хазяинът му твърдеше, че била баня. Влад беше се смъкнал от възглавницата си и стоеше на задните си лапи, молейки за закуска. Явно и той още не бе съвсем буден, защото не успя да реагира достатъчно бързо и Варщайн го настъпи здравата по опашката. Със силен писък котаракът се изстреля от мястото си, Варщайн се стресна, отстъпи уплашено крачка встрани и стъпи точно върху един остър пилешки кокал. Прехапа устни, за да не изкрещи като котарака, но се зарече да го лиши от закуската. Да си беше изяла кокалите, дето се търкаляха из цялата къща!
Закуцука към дивана, седна с пъшкане върху страничната облегалка и вдигна крака си, за да види стъпалото. Нямаше рана, макар че страшно го болеше. Влад се спотайваше зад креслото в другия край на стаята и внимателно го наблюдаваше. Варщайн бе убеден, че в очите му блестяха искрици злорадство. Въобще не беше вярно това, дето твърдяха, че лицата на котките не можели да изразяват сложни мимики. Откакто Влад бе при него, вече не се съмняваше откъде „Ливайс“5 бе взел образа на ухилената си котка. Тя просто се бе преродила във Влад, само дето той имаше още по-гаден характер.