— Хайде де! — изнервничи Ной. Той затегна примката.
Баготът премигна и раздруса огромното си туловище. Миризмата на опърлено се засили.
— Мъглявите ме взели! — изруга Ной. Той почувства, че му се повдига.
— Покривката на багота гори. — каза някой.
Ной го изгледа кръвнишки. Вратата стана полупрозрачна и това сякаш развесели багота. Той изрева и изпусна огромно количество газове. Ной взе да дъвчи брадата си.
— Моля те, върви! — каза Ной.
Баготът не помръдна. Вратата започна да помътнява и образите от другата страна се размиха. Ной прибели очи.
— Ха! — извика някой. — Багот! Видяхте ли?
Ной се втренчи във вратата. Макар и блед образът си беше там. Огромно тяло върху тънки крачка. Онзи багот обаче нямаше издатини върху темето си. Той беше различен.
Накъде съвсем отблизо се чу мощно хриптене. Баготът изчезна.
Марвин преброи овцете отново. Нямаше грешка — една липсваше. Той тръгна покрай телената ограда като по навик внимаваше да не се опира до нея. През деня военните не пускаха ток.
— Шийла! — извика той. — Къде си? Шийлаа!
Стори му се, че дочу звън. Той се спусна надолу по хълма и я видя. До нея се навърташе някакъв овен. Беше доста едър.
За тридесет години овчарят бе загубил само две животни, но никога не му се беше случвало да намери овен. При това охранен.
— Ела тук Шийла. Ще ме запознаеш ли с новия си приятел?
Овцата послушно се заклатушка към стопанина си. Овенът я последва.
— Ще те нарека Лъки. Ти си моят късмет. Хе, хе — ухили се Марвин. — Хайде да тръгваме, че пистолетковците скоро ще пуснат тока.
Той поведе овцете по стръмния хълм като внимателно се подпираше на сопата си. Полюшквайки се върху косматия гръб на Лъки, Голтън излезе от унеса си. Още не отворил очи почувства как ароматът на Ураниум се заби в ноздрите му. Беше много силен. Някъде наоколо го имаше Ураниум в голямо количество. Беше дълбоко, но Голтън щеше да го достигне.
Той просто бе гладен.