На моя приятел Х.? Б.? ЛОУФОРД, ескуайър («Справедливеца»), Почетен майстор на Манифактурната компания, 1925-1926 г.?
Глава 1
Последната служебна задача на Дик Мартин, поне както той си мислеше, беше да арестува Лу Фийни, търсен във връзка с обира на банката «Хелбъро». Намери Лу в едно малко кафене в Сохо точно когато той си допиваше кафето.
— Какво става, полковник? — попита Лу почти весело, докато си взимаше шапката.
— Инспекторът иска да поговори с теб за аферата Хелбъро — осведоми го Дик.
Лу сбърчи презрително нос.
— На баба ми да ги разправяте… Хелбъро! Вече съм приключил с банките и смятах, че ви е известно. Какво правите още в полицията, Мартин? Казаха ми, че сте наследили богатство и сте си дали оставката.
— Напускам. Ти си последната ми задача.
— Жалко, че се проваляте накрая! — захили се Лу. — Имам четирийсет и пет необорими алибита. Изненадвате ме, Мартин. Знаете, че не ограбвам банки — ключалките са моята специалност…
— Какво си правил в десет часа вечерта във вторник?
Широка усмивка светна върху грозноватото лице на крадеца.
— Ако ви кажа, ще помислите, че лъжа.
— Дай ми възможност да преценя — помоли го Дик.
Лу не отговори веднага. Сякаш преценяваше опасността от прекалена откровеност. Но след като бе огледал положението от всички страни, предпочете истината.
— Занимавах се с една частна работа… нещо, за което не бих желал да говоря. Беше мръсна, но честна.
— А добре ли ти платиха? — въпросът беше зададен учтиво, но невярващо.
— Доста… получих двеста и петдесет фунта в аванс. Ще се втрещите от изненада, но е чистата истина. Опитвах се да отворя няколко ключалки, най-трудните, на които съм попадал, а и работата беше отвратителна и втори път не бих се заел с подобно нещо за цяла кола пари. Не ми вярвате, но мога да докажа, че съм прекарал нощта в «Ройъл Армс», Чичестър, че съм бил там в осем часа за вечеря и съм си легнал в единайсет. Така че забравете за обира на «Хелбъро». Зная бандата, която го е извършила, а и на вас ви е известна. Не си бъркаме шапките с нея.
Държаха Лу в килията цялата нощ, докато направят необходимото разследване. Излезе, че той не само е бил отседнал в «Ройъл Армс» в Чичестър, но и, забележете, се е бил регистрирал под собственото си име и наистина в единайсет без петнайсет, когато крадците още не са били напуснали банката «Хелбъро», той си е пиел питието в стаята на стотина километра от нея. Поради това на сутринта властите пуснаха Лу и Дик отиде да закуси с него, защото между професионалния ловец на крадци и професионалния обирджия всъщност няма лоши чувства, а младшият инспектор Ричард Мартин беше почти толкова популярен сред престъпните среди, колкото и в Главното полицейско управление.
— Не, господин Мартин, няма да ви кажа нищо повече — заяви Лу добродушно. — И когато ме наричате лъжец, само ме обиждате. Получих двеста и петдесет фунта и щях да взема хиляда, ако бях свършил работата. Колкото и да се напрягате, никога няма да отгатнете истината.
Дик Мартин го гледаше с интерес.
— Пазиш любопитна история в главата си, разправи я — подкани го той.
— Нямам намерение да се разприказвам. Инак ще издам човек, който наистина не е добър и не му се възхищавам, но не мога да се оставям на личните си чувства, та ще се задоволите с догадките. Но не лъжа. Ще ви кажа как стана — той изгълта горещото кафе и побутна чашата и чинийката настрани. — Не познавам мъжа, който ме помоли да свърша тая работа, поне лично не. Бил загазил нещо, но това не ме засяга. Една вечер се срещнахме, представи ми се и отидох в дома му… бррр! — потръпна Лу. — Мартин, мошеникът е доста чист човек, поне всички обирджии, които познавам, а краденето е просто игра с двама участници — аз и полицията. Ако ме докопат, да им е честито! Ако успея да ги изиграя, аз съм печелившият! Но има мръсотия, от която ми се повдига, стомахът ми се разбърква. Когато ми обясни за какво му трябвам, помислих, че се шегува, и първата ми мисъл беше да откажа веднага. Но нали няма по-любопитно същество от мен на този свят, а сега ми предлагаха нещо ново, затова помислих, помислих, та отвърнах «добре». Забележете, нямаше нищо нечестно в това. Той искаше просто да огледам нещо. Не зная какво се криеше зад това. Не е за казване, но се провалих с ония ключалки.
— Касата на някой адвокат ли? — подхвърли заинтригуваният детектив.
Събеседникът му поклати глава. Той внезапно смени темата, заразправя за плановете си — заминавал за Канада при брат си, който бил честен строител.
— Ето че двамата заедно напускаме играта, Мартин — усмихна се той. — Вие сте прекалено добър човек за полицай, а аз съм премного джентълмен, за да бъда мошеник. Няма да се изненадам, ако някой ден се срещнем.