— Смятам да сляза долу — рече тя. — Доста късно е, а ще трябва да ставаме рано…
— В действителност си мислите — поде Дик твърде внимателно, — че след миг ще ви хвана за ръката и ще ви кажа няма ли да е прекрасно да плаваме така завинаги под звездите и тем подобни. Няма да го направя. Красотата ме привлича, признавам. Зная, че сте красива, защото не мога да открия нищо особено в лицето ви — той я чу да се смее. — Това е красотата изразена с едно изречение — нещо, което не е странно. Ако носът ви беше тлъст, очите малки и кривогледи, а цветът на кожата ви като онези карти, които показват гъстотата на населението, щях да ви се възхищавам заради добросърдечието, но нямаше да бълнувам, че сте от класата на Клеопатра. Обзалагам се, ако се знаеше истината, тя не би си заслужавала да я погледне човек два пъти.
— Ще заминете ли отново за чужбина? — Сибил насочи разговора към по-малко неудобна тема, но съжали, че това се налага.
— Не, оставам в Лондон, в Кларгейт Гардънс. Имам доста приятен малък апартамент! Можете да седите в средата на всяка стая и да докосвате стените, без да се протягате. Но е достатъчно голям за мъж без амбиции. Когато станете на моята възраст — навършвам трийсет на четиринайсети септември, може да ви се прииска да ми пратите цветя, — ще сте доволна да се настаните удобно и да наблюдавате как старият свят се поклаща край вас. Ще се радвам да се върна Лондон ви завладява и тъкмо да ви досади, спуска се мъгла като лепило, та не можете да си намерите пътя.
Тя въздъхна.
— Нашият апартамент е по-малък от вашия. Мадейра ми се стори рай след Корам Стрийт.
— Кой номер? — попита Дик нахално.
— Един от многото — усмихна се младата жена — А сега наистина трябва да си вървя. Лека нощ.
Той не я изпрати до стълбата към кабините, но отиде в края на кораба, откъдето проследи стройната й фигура, докато тя прекоси обезлюдената палуба.
Замисли се какво ли я бе отвело в Мадейра, защото предположи, че не е от ония щастливци, които, за да избягнат суровата английска зима, могат да си позволят да следват пътя на пролетното равноденствие. Беше много по-хубава, отколкото си спомняше, като бледолика източна красавица с изтеглени сви очи кожата не точно бяла, но не и розова. Може би яркочервеното на устните й чрез контраст създаваше илюзията за бледност. Слаба? Реши, че не е. Слабите му се струваха крехки, а тя беше гъвкава и грациозна.
Смаян, че анализира нейния чар, той тръгна по палубата и влезе в пушалнята. Макар да минаваше единайсет часа, масите бяха все още заети от обичайната тълпа. Избра си една в ъгъла и застана да наблюдава играта, докато след много неспокойни и гневни погледи едрият мъж, който допреди идването му беше най-веселият и най-печелившият играч, хвърли картите си.
— Отивам да спя — измърмори той, събра печалбите си и стана. Спря пред Дик.
— Миналата седмица спечелихте сто фунта от мен. Преди да слезете от кораба, ще ми ги върнете.
— В банкноти ли ги искате или в монети? — попита учтиво Дик Мартин. — А може би ще предпочетете чек?
Едрият мъж замълча, а после:
— Елате навън.
Дик го последва в полумрака на палубата.
— Вижте какво, господине, чаках удобен момент да си поговорим… Не ви зная, макар лицето ви да ми е познато отнякъде. Обработвам тази линия от десет години и допускам малко конкуренция, но не много. Няма да търпя обаче някакъв евтин мошеник да ми обере цяла стотачка с наредена колода карти. Разбирате ли ме?
— Всъщност душата ви я боли за честност между професионалните картоиграчи — рече Дик. — Да сте виждали нещо такова? — той извади метална значка от джоба си и едрият мъж изръмжа с опасение.
— Сега нямам право да я използвам, защото съм напуснал канадската кралска полиция — продължи Дик Мартин, като прибра значката. — Нося си я за спомен от миналото. Помните ли ме? Бих казал, че се сетихте! Арестувах ви в Монреал преди осем зими, защото продавахте акции от мини, които не бяха обвързани с никакви предприятия.
— Дик Мартин… — едрият мъж произнесе името като на известна личност.
В кабината, която споделяше с двама от съдружниците си, едрият човек обърса потта от челото си и се впусна в биографични спомени.
— Той е оня тип, който отиде на север и хвана Харви Уелс. Тогава имаше мустаци, затова не го познах. Човекът е същински барут! Баща му беше началник на затвора във Форт Стюарт и позволяваше на хлапето да играе с апапите. Разправят, че можел да направи всичко с колода карти, освен да ги накара да пеят. Докопа Джо Холди, като претърси джобовете му за доказателства, а Джо е ужасно изпраскан.
Следващата сутрин Мартин се спусна по пасарела на «Грейл Кастъл», грабнал куфар във всяка ръка. Един от бандата на Флак, която причаква всички пристигащи за някой обещаващ балама, бе привлечен от младостта и жизнерадостта му и хвана своя приятел, стюарда, който му беше източник за сведения.