— Ричард Мартин, пътешественик. Дойде в Кейптаун от Аржентина, а в Аржентина е пристигнал от Перу и Китай, бил е в Нова Зеландия и Индия и само бог знае къде още.
— Има ли парици?
Стюардът не беше сигурен.
— Трябва да не е беден, не, не е търговски пътник, беше настанен в най-добрата кабина на кораба и даваше добри бакшиши. Някои момчета се качиха в Кейптаун и се опитаха да го докопат на бридж, но той ги обра.
Разузнавачът на бандата Флак се усмихна подигравателно.
— Картоиграчите само плашат будалите — заяви той с цялото презрение, което сухоземните крадци изпитват към морските си събратя. — Освен това корабите по линията до Кейптаун са твърде малки и всички на борда се познават. Картоиграчите могат да си умрат от глад по тая линия. Довиждане, Хари.
Стюардът се сбогува вяло и видя подпитващия го мошеник да се насочва бързо към митническия навес. Мартин чакаше да дойде митничаря с израз на скука върху слабото си обветрено лице.
— Господин Мартин? — разузнавачът на крадците се усмихна радушно и протегна ръка. — Казвам се Бърсен… запознахме се в Кейптаун — и все тъй доброжелателно: — Много се радвам да ви видя отново.
Не поеха ръката му. Две сериозни сини очи го оглеждаха замислено: изрядни дрехи, скъпа риза, леко подаваща се внушителна табакера от масивно злато.
— Трябва да се видим в града…
— В затвора Уандсуърт или може би в Пентънвил — отвърна Дик бавно. — Върви по дяволите, разкарай се, нещастен аматьор!
Долната челюст на мъжа увисна.
— Върви при баща си — дългият пръст на Дик натисна жилетката му в подкрепа на думите — или при неомъжената си леля, при който те е научил да говориш така, да кажеш на него или на нея, че в Саутхамптън будалите са на цената на спанака.
— Вижте, приятелю… — сухоземният плъх заломоти, за да прикрие неизбежното си отстъпление.
— Ако те ритна да паднеш във водата, ще ме задържат за разследването, изчезвай!
Мошеникът се измъква. Къде ядосан, къде уплашен стана му доста горещо, но се държа настрана от мъжа с обветреното лице, докато видя да тръгва първият влак.
— Проклет да съм, ако не е фанте — възкликна той и потърси табакерата си заради утехата на нарязания вирджински тютюн. Но я нямаше!
Точно в същия миг Мартин вадеше цигара от добре напълнената й вътрешност и като прецени златото в ръката си, реши, че е поне 15 карата и струва доста пари.
— Каква красива табакера!
Момичето, седнало срещу него, протегна ръка, приятелски жест, който много се понрави на Дик Мартин. Със семплия си костюм и малката, плътно прилепваща шапка тя беше съвсем различна, излъчваше ново очарование и нов аромат.
— Да, доста хубавичка — отвърна Дик въздържано. — Взех я от един приятел. Доволна ли сте, че ваканцията ви свърши?
— Да, в известно отношение. Не беше точно ваканция и струваше ужасно много. При това не мога да говоря на португалски, което усложни всичко.
Дик вдигна вежди.
— Но всички в хотела говорят английски — подхвърли той, а младата жена се усмихна печално.
— Не бях от гостите на хотела. Живеех в малък пансион на хълма и за съжаление хората, с които трябваше да се срещна, говореха само португалски. Добре че едно момиче в пансиона знаеше малко местния език и ми помогна. За работата, която свърших, бих могла да си остана и у дома.
Той се изсмя.
— В същото положение сме и двамата. По протежение на петдесет хиляди километра преследвах сенки!
Тя се усмихна насмешливо.
— И вие ли търсехте ключ? — попита, а той я зяпна.
— Какво?
Сибил отвори кожената си ръчна чанта върху коленете и извади картонена кутийка. Вдигна капака и тръсна в ръката си плосък ключ с необикновена форма. Беше нещо като по-голям секретен ключ, само че нарезите не се ограничаваха по едната му страна, а имаше сложни вдлъбнатини и издатини и по обратната.
— Наистина изглежда странно — отбеляза Дик. — Това ли търсехте?
Младата жена кимна.
— Да, макар да не знаех, че ще се върна само с него от пътуването. Звучи ви малко налудничаво, нали? Имаше един португалски градинар Да Силва, който познаваше баща ми. Беше на работа у наши роднини. Не ви ли се похвалих веднъж, че съм в роднински връзки с лорд Селфорд… между другото, той как изглежда?
— Също като буквата «О», само че по-неясно — отвърна Дик. — Не успях да го видя въобще.
Тя продължи:
— Преди около три месеца майка ми получи писмо. Беше написано на много лош английски от някакъв свещеник и в него се съобщаваше, че Да Силва бил починал и преди да умре, помолил за прошка за цялото зло, което ни бил причинил. Оставил нещо, което трябвало да се предаде лично само на член от нашето семейство. Впечатляващо, нали?