Дик й кимна нетърпеливо да продължи.
— Разбира се, не можеше и дума да става майка ми или аз да отидем… можем да отделим твърде малко пари за пътуване. Но на следващия ден получихме друго писмо, пуснато в Лондон, и в него имаше сто фунта и билет за отиване и връщане до Мадейра.
— Изпратено от…
Младата жена поклати глава.
— Не зная. Но аз отидох. Старият свещеник ми се зарадва много, разправи ми, че малката му къща била обирана три пъти за един месец и бил сигурен, че крадците са търсили пакетчето, пазено за мен. Очаквах да е нещо много ценно, особено като научих, че сеньор Да Силва бил много богат човек. Можете да си представите как се почувствах, когато отворих кутийката и намерих… ключа.
Дик повъртя ключа в ръката си.
— Казвате, Да Силва бил богат и градинар? Изглежда, е спечелил доста пари, а? Оставил ли е писмо?
Тя отново поклати глава.
— Нищо. Бях разочарована и ми стана забавно. Не зная защо сложих ключа в джоба на палтото, което носех, и това се оказа щастливо или нещастно обстоятелство. Едва бях напуснала къщата на свещеника, когато от една странична уличка изскочи някакъв човек, грабна чантата ми и изчезна, преди да успея да викна за помощ. В чантата нямаше нищо ценно, но инцидентът ме разтревожи много. Когато се качих на кораба, сложих ключа в плик и го дадох на касиер домакина.
— Никой ли не ви безпокои на парахода?
Тя се изсмя тихо, сякаш на добра шега.
— Не, освен ако наречете «безпокойство» това, да намерите куфара си пребъркан и постелките от леглото хвърлени на пода. Случи се два пъти между Мадейра и Саутхамптън. Достатъчно романтично ли е?
— Напълно! — съгласи се Дик, като пое дълбоко дъх. Той отново погледна ключа. — Кой номер на Корам Стрийт?
Тя му го каза, преди да осъзнае, че въпросът е нахален.
— Какво мислите, че означават тези случки? — попита младата жена, когато той й върна картонената кутийка.
— Доста странно наистина. Може би на някого много му трябва този ключ.
Обяснението й се стори съвсем неубедително. Сибил все още се чудеше на своята откровеност със сравнително непознат човек, когато влакът влезе в гара Уотърлу. Тя се почувства леко обидена от небрежното му сбогуване — той й кимна и се скри зад стената от другите пътници и приятелите им, дошли да ги посрещнат, които запълваха перона.
Измина четвърт час, преди да си вземе багажа от купищата куфари, струпани край фургона. Един носач й намери такси и докато му плащаше, някакъв мъж я бутна, а друг се блъсна в нея отстрани. Чантата се изплъзна от ръката й и падна на земята. Преди да успее да се наведе, трети я грабна и бърз като светкавица я подаде на безлично човече, застанало зад него. Крадецът се извърна, за да побегне, но някой го хвана за яката, обърна го и той вдигна ръце за отбрана, когато твърд като абанос юмрук го халоса по брадичката и го просна на паважа.
— Ставай, крадецо, и покажи разрешението си да задигаш чанти! — заповяда му строго Дик Мартин.
Глава 7
В десет часа на следващата сутрин Дик Мартин пристъпи безгрижно в Линкълнс Ин Фийлдс. Птичките цвърчаха по високите дървета, бледото априлско слънце къпеше площада. На душата на Ловкия беше леко, макар да бе пропътувал залудо петдесет хиляди километра.
Фирмата «Хавелок и Хавелок» заемаше къща в стила кралица Ана сред редица сгради от същия период. Няколко месингови табели на вратата съобщаваха, че тя е регистрираното седалище на десетина корпорации, тъй като господин Хавелок беше адвокат на компании и макар никога да не се явяваше в съда, неизмеримо облагодетелстваше със съветите си безброй процъфтяващи корпорации.
Явно очакваха детектива, защото чиновникът в приемната на кантората беше почти любезен.
— Ще съобщя на господин Хавелок, че сте дошли — рече той и се върна веднага, за да въведе скитника в личното светилище на старшия съдружник.
Той тъкмо довършваше диктовката на някакво писмо, усмихна се приветствено на Дик Мартин и му кимна да седне. Диктовката свърши, на грозноватата секретарка й бе разрешено да напусне и Хавелок стана от стола до голямото писалище, като пълнеше лулата си с тютюн.
— Значи не го видяхте? — попита той.
— Не, сър. Пътувах бързо, но той беше по-пъргав. Пристигнах в Рио в деня, когато той отпътувал. Бях в Кейптаун три дни, след като бил тръгнал по суша към Бейра, и тогава получих телеграмата ви.