Хавелок кимна сериозно, засмукал лулата си.
— Блуждаещ дявол! — възкликна той. — Можели сте да го заварите в Бейра. Още е там.
Хавелок отиде до писалището и натисна звънеца. Секретарката се появи.
— Дайте ми досието на Селфорд… текущото — нареди й той и почака, докато тя се върне и му предаде дебела синя папка. Той извади от нея телеграма и я даде на посетителя си. Ловкия прочете:
«ХАВЕЛОК ЛОНДОН. КОЙ Е ТОЗИ ЧОВЕК МАРТИН, КОИТО МЕ СЛЕДИ? ИЗПРАТИХ ПЪЛНОМОЩНО МОЛЯ ОСТАВЕТЕ МЕ НА МИРА. ЩЕ БЪДА В ЛОНДОН ПРЕЗ АВГУСТ. ПИЪРС»
Телеграмата беше подадена в Кейптаун три дни, преди Дик да пристигне там.
— Едва ли можех да направя нещо друго — обясни Хавелок, като възбудено триеше нос с кокалчетата на пръстите си. — Научихте ли нещо за него?
Дик се изсмя.
— Този младеж не се заседява достатъчно дълго, за да го забележи някой — отвърна той. — Говорих с портиери на хотели и хора по рецепциите на седем вида развален английски и никои от тях не знаеше нищо за него. Бил е в Кейптаун в деня, когато новият върховен комисар е пристигнал от Англия.
— Е? — попита Хавелок. — Какво общо има това с него?
— Нищо — след кратко мълчание Дик додаде: — Какво всъщност подозирате?
Господин Хавелок облиза устните си.
— Не зная — призна той откровено. — Най-лошото е, да не би да се е оженил или да се е забъркал по някакъв начин с жена, която не желае да доведе в Англия.
Дик замислено поглади брадичка.
— Имате ли писма от него? — а когато другият кимна, попита: — Мога ли да ги видя?
Той взе папката от ръцете на Хавелок и я запрелиства. Имаше телеграми от различни части на света дълги и къси писма, кратки нареждания. С указания явно в отговор на запитвания от страна на адвоката.
— Тези са само от последната година. Имам една-две кутии, пълни с негови писма. Искате ли да ги видите?
Дик поклати глава.
— Всичките с неговия почерк ли са?
— Няма съмнение. Не може и въпрос да става, че някои се представя за него, ако имате това предвид.
Детективът му върна папката с въздишка.
— Искаше ми се да го настигна. Да видя що за птица е, макар че познавам десетина младежи дето ги засърбяват краката в мига, щом се заседят. Съжалявам, че не успях, господин Хавелок, но нали ви казах човекът се движи доста бързо. Може би по-късно ще ви помоля да видя всичките писма, за да ги поразуча.
— Можете да ги получите още сега, ако пожелаете — отвърна адвокатът, като посегна към бутона на звънеца.
Детективът го спря.
— Що се отнася до евентуална женитба, мисля че можете да бъдете спокоен. В Ню Йорк и в Сан Франциско е бил сам. Пристигнал е в Шанхай без придружители, а в Индия го следвах, без да чуя и намек за някаква дама. Бих искал да се запозная с него, когато се върне през август.
— Ще стане — заяви мрачно Хавелок, — ако успея да го задържа достатъчно дълго, за да имате време да дойдете.
Дик се върна у дома с два проблема в ума и с тлъстичък чек в джоба за положените усилия. Възрастната жена, която се грижеше за жилището му беше излязла да пазарува. Той седна пред писалището подпря чорлава глава и си припомни последните шест месец от живота си, ала не намери отговор на въпроса, които занимаваше мислите му. Малко след това придърпа телефона към себе си и се обади на Хавелок.
— Забравих да ви попитам, защо се нарича Пиърс.
— Кой? А, имате предвид Селфорд? Името му е Пиърс, Джон Пиърс. Забравих да ви обясня, че мрази титлата си. О, казал ли съм ви? Хрумна ли ви нещо?
— Нищо — отвърна Ловкия неискрено, защото имаше няколко неща наум.
Беше разопаковал всичките си куфари, с изключение на един и сега извади съдържанието му на писалището. Беше пълен с документи, хотелски квитанции, бележки, които бе водил по време на пътуването, а на дъното имаше парче попивателна хартия, която извади внимателно и вдигна към светлината. Беше отпечатък от попит надпис върху плик:
«Господин Бъртрам Коди, Уийлд Хаус, Саут Уийлд, Съсекс.»
Нямаше нужда да освежава паметта си, защото твърде внимателно бе отбелязал името и адреса. Беше намерил парчето попивателна във всекидневната на апартамента в хотел «Плаза» в Буенос Айрес, обитаван четирийсет и осем часа преди пристигането му от неспокойния господин Пиърс. Никой не беше заемал стаята, преди Дик да помоли управителя на хотела да му покаже апартамента, в който бе живял човекът, когото следеше.
Заключи попивателната в едно чекмедже на писалището, влезе в спалнята и дълго време се гледа в огледалото.
— И това ми било детектив, а? — попита той отражението си с присвити устни. — Нещастен самохвалко!
Прекара остатъка от деня, като разучаваше нов номер с карти за игра, който бе видял да правят по време на пътуването. Доста сложна манипулация да вкара най-горната карта в колодата така, че да стане девета. С хронометър пред себе си той се упражнява, докато успя да я прехвърли за една петнайсета от секундата. Едва тогава остана доволен. Когато върху света се спусна мрак, Дик изкара колата си и без да бърза, се отправи на юг.