— Доколкото съм осведомен, купили сте имота от лорд Селфорд — заяви господин Рендъл.
Плешивият мъж премига бързо, сякаш заслепен от ярка светлина.
— От неговите… хм… агенти. Известна адвокатска фирма. Не мога да си спомня името и точно сега. Знаете ли, негова светлост е в чужбина. Струва ми се, трудно е да се добере човек до него — той безпомощно разпери пълните си ръце. — Трудно е! Този младеж предпочита да прекарва живота си в пътуване. Агентите му получават известие от него от Африка, писмо от… хм… дивите пампаси на Аржентина, изпращат му пари в Китай — живот, пълен с приключения, драги приятелю, но обезкуражаващ за роднините му, ако има такива. Не съм сигурен.
Той поклати глава и въздъхна. После потрепна и сякаш едва в този миг осъзнал, че вълненията му имат публика, се изправи, като протегна и двете си ръце.
— Благодаря ви, че дойдохте — отрони той и господин Рендъл установи, че ръката му е попаднала в две топли меки длани. — Благодаря ви за интереса, който проявихте. Животът става по-светъл от подобна безкористност.
— Имате ли понякога известия от него? — попита посетителят.
— От… хм… негова светлост ли? Не, не! Той не знае за съществуването ми. О, господи, не! — Коди прихвана госта за лакътя и се отправи към вратата. — Имате ли кола? — беше едва ли не благодарен на своя посетител, че притежава подобна машина. — Доволен съм. Изглежда, ще има буря през нощта, а е вече късно. Десет и половина, нали? Да стигнете безопасно до града!
Той стоя под портала, докато задните светлини на колата изчезнаха зад рододендроновите храсти, които ограждаха алеята, а после се върна в преддверието.
Яката едра жена в черна копринена рокля, за която Дик бе помислил, че е икономка на Коди, последва съпруга си в кабинета и затвори вратата след него.
— Кой беше? — попита тя. Гласът й беше необразован, писклив и плачевен.
Господин Коди зае мястото си зад голямото писалище и се усмихна блажено, като се отпусна на мекия, стол.
— Казва се Дик Мартин — сподели той — и е детектив.
Лицето на госпожа Коди промени цвета си.
— Господи! Детектив! Бърти, за какво е дошъл? — беше развълнувана, дебелата ръка с много пръстени, която се вдигна към устата й, трепереше. — Сигурен ли си? — задъха се тя.
— Умен човек — кимна Коди, — но аз го очаквах. Имам поне три негови снимки. Чудя се. Наистина се чудя!
Пъхна ръка под купчината хартии, за да вземе малкия портфейл, и внезапно лицето му пребледня.
— Няма го… портфейла… и ключа… господи! Ключът!
Надигна се и се олюля като пиян, а върху лицето му се изписа израз на ужас.
— Станало е, когато ми показа картата! — измърмори той прегракнало. — Бях забравил, че тоя човек е опитен крадец. Затвори проклетата врата! Искам да се обадя по телефона!
Глава 9
Дик караше шестцилиндрова кола с гюрук, чиято каросерия бе познала по-добри дни, макар да твърдеше за двигателя й, че светът не е виждал равен на него. Чистачките му работеха усилено, когато мина внимателно по Портсмут Роуд, а силните му фарове излъчваха напред бялата си светлина. Валеше като из ведро и тъй като трябваше да има отворен прозорец, и то откъм вятъра, единият ръкав и част от рамото на шлифера му скоро почерняха и лъснаха.
Подсъзнанието му подсказа Корам Стрийт 107 и той се зачуди защо свързва задоволителното си посещение при господин Бъртрам Коди със спретнатата млада жена, която толкова рядко отсъстваше от мислите му.
От време на време ръката му опипваше един от джобовете и коженото тефтерче, което лежеше на дъното му. В портфейла имаше нещо твърдо. Отначало помисли, че са пари, после внезапно осъзна, че докосването до този предмет го бе накарало да си спомни за Сибил Лансдаун. Той спря колата толкова рязко, че тя поднесе и бе на сантиметри да падне в канавката. Той я изправи, запали вътрешната светлина и заразглежда «находката» си. Преди да я разтвори, вече знаеше какво съдържа. Но беше неподготвен за формата и размера на ключа, който лежеше върху дланта му. По размер беше почти точно копие на другия, който му бе показала във влака Сибил Лансдаун и който сега се намираше в трезора на неговата банка.
Дик си подсвирна тихо, върна портфейла в джоба, но ключа скри под гумената постелка на пода. Предприемчивият джентълмен, който бе положил толкова значителни усилия и изразходвал доста средства, за да си осигури ключа на Сибил, нямаше да се поколебае да обере една кола.
Дик започваше да изпитва уважение към братството на ключовете и реши, че се е забъркал в приключение, значително по-интересно, отколкото да се преследват непрекъснато пътуващи благородници. Той загаси вътрешната светлина и подкара колата по заляния от дъжда път, като размишляваше върху странния характер на откритието. Коди бе отрекъл, че има връзка с чудатия лорд Селфорд… защо? И какво беше значението на ключа? На влизане в помещението Дик бе видял мазният човечец да пъха портфейла под книжата и просто от любопитство и любов към разкритията се бе възползвал от първата възможност, за да го измъкне. На сутринта щеше да сравни двата ключа.