Но междувременно по-разумно беше да съсредоточи вниманието си върху пътя. Нали вече някакъв движещ се с грохот камион едва не го бе преобърнал в канавката, а сега, когато му оставаха около трийсет километра, видя отпред три червени светлини и намали скоростта, докато се доближи на десетина метра. Трите червени лампи бяха поставени в редица на пътя и ако въобще означаваха нещо, то беше, че той е в ремонт и затворен. Но само на около километър Дик се бе разминал с камиона, който караше доста бързо и сигурно идваше от забранения участък на пътя.
Погледна през отворения прозорец и вдясно видя порутен зид, чиято горна част бе покрита с див бръшлян. На светлината от фаровете забеляза отвор в стената, където явно е имало порта. После се извърна да огледа пътя и трите червени лампи.
— Да… да — измърмори на себе си Ловкия, загаси всички светлини на автомобила, отвори тихо вратата, излезе, застана на дъжда и се заослушва напрегнато.
С изключение на свистенето и трополенето на бурята, не се чуваха други звуци. Като се придържаше към средата на пътя, Дик тръгна бавно към червените лампи, вдигна средната от тях и я огледа. Беше много стара, стъклото й беше набързо боядисано в червено. Втората беше по-нова, съвсем различна, ала пак боядисана с някаква червена прозрачна боя. Третата също.
Той хвърли средната лампа в канавката и изпита задоволство; като чу трясъка от строшено стъкло. После се върна към колата, качи се, затръшна вратата и се опита да запали. Стартерът се въртеше, но моторът не тръгваше. Каква ли беше причината — двигателят беше топъл и никога преди не беше отказвал. Опита отново без успех, запали осветлението на таблото и погледна бензиномера. Стрелката му показваше «Празен».
— Да… да — рече си Ловкия повторно, като се взираше в това доказателство за своето затруднение.
Беше заредил, преди да стигне до дома на господин Коди, но каквото и да бе станало, достоверният уред пред него показваше «П». Слезе от колата и мина зад нея. Подуши — направо смърдеше. Светна с фенерче към земята и разбра какво се беше случило. По мократа настилка личаха ивици, преливащи в цветовете на дъгата. Докато се бе занимавал с лампите, някой бе изпразнил резервоара му.
Зави отново капачката, която беше водонепроницаема и защитена от крадци, можеше да се развива само с помощта на гаечен ключ, а той не бе чул стържене на метал в метал. Не носеше резервна туба, така че беше заседнал без надежда за помощ, освен ако…
Насочи лъча на фенерчето към портата. Една от пантите беше счупена и ръждясалата решетка беше полегнала върху лавров храст. Дотогава и наум не му бе минало, че се намира близо до Галоус Котидж. Но сега позна мястото.
Тръгна бързо по дългата алея, като си светеше с фенерчето. От двете страни се издигаха гъсти шубраци, израсли необуздано, без грижите на градинар. Отгоре им се сплитаха в арка клоните на тополи. Вървеше по мрачната алея, като насочваше светлината на фенерчето ту на едната, ту на другата страна. Внезапно спря. Под сянката на живия плет видя дълга тясна яма. Беше прясно изкопана и Дик прецени, че е дълбока метър и осемдесет.
«Прилича на вечно жилище» — потръпна той и продължи към квадратната грозна къща, която навремето е била покрита с мазилка, олющена сега на много места и оголила тухлите.
Изглеждаше ужасно зловеща под лъча на фенерчето, който открояваше всички пукнатини и местата с опадала мазилка. Входната врата беше тясна и висока, с дървен навес, поддържан от два метални пръта, забити в стената. Много внимателно ги огледа. Нямаше никакви признаци на живот, не залая куче. Мъртвило и разложение.
Изчака малко, преди да изкачи двете стъпала, които го доведоха в досег с чукалото. Звукът глухо отекна в преддверието. Никой не се обади. Случайният минувач лесно би могъл да си помисли, че къщата е празна. Потропа отново. След няколко минути чу стъпки, ръждиво скърцане на превъртял ключ и звън на верига. Вратата се открехна на трийсетина сантиметра и в светлината на фенерчето изникна дългото, жълтеникаво лице с черна брада.