Макар да беше подготвен, появата беше толкова стряскаща, че Дик едва не изпусна фенерчето.
— Кой е? Какво има? — попита кисел глас. — Бензин ли? Загубили сте си бензина? Ах! Колко глупаво. Да, мога да ви дам малко срещу заплащане. Не съм в състояние да правя подаръци.
Не даде признаци, че го е познал, но отвори по-широко вратата и Дик пристъпи в преддверието, като се озова пред мъжа, който го бе пуснал. Доктор Сталети носеше черен халат, пристегнат на кръста и неописуемо мръсен. На краката си имаше високи кожени боти, износени, напукани и саморъчно поправяни. Нямаше яка. Първото, което Дик забеляза, беше, че тази странна личност явно не се е мила от предишната им среща. Големите му силни ръце бяха мръсни, ноктите — като на граблива птица. В светлината на малката газена лампа, която носеше, Дик видя, че холът е богато мебелиран. Килимът беше дебел и почти нов, завесите бяха от кадифе, креслата и канапето бяха покрити с дамаска и позлата и вероятно струваха много пари. От тавана висеше сребърен полилей и десетината му електрически свещи ярко осветяваха стаята. Но тук, както и в коридора, всичко беше покрито с дебел слой прах. Под стъпките му от килима се вдигна малък облак.
— Почакайте тук, моля, ще ви донесат бензин и тогава ще ми платите.
Стъпките на домакина се отдалечиха и заглъхнаха. Дик внимателно огледа помещението. Нямаше нищо, което да послужи като указание било за характера, било за професията на този странен, запуснат човек.
Но ето че мъжът се връщаше, Дик го чу да оставя две туби в преддверието и накрая чудатият благодетел се появи, като изтупваше ръце.
— Двайсет литра най-качествен бензин.
Би се държал така с напълно неизвестен посетител и въпреки това Дик беше сигурен, че го е познал. Сякаш отгатнал мислите му, брадатият съобщи с известна тържественост:
— Аз съм доктор Сталети. Мисля, че се познаваме. Идвахте заради една книга.
— Точно така, професоре — Дик беше нащрек, вътре в него някакъв глас настойчиво го предупреждаваше.
— Чували сте за мен, да? Името ми е известно в науката. Хайде, хайде, приятелю, плащайте и си вървете.
— Много съм ви задължен, професоре — проточи Дик. — Ето ви трийсет шилинга, няма да се караме за рестото.
За негова изненада брадатият пъхна банкнотите в джоба си с гримаса на задоволство. Явно прекалената гордост не му пречеше да спечели нещо от сделката.
Той отиде до външната врата и я отвори, а Дик се измъкна странично навън, без да изпуска от поглед особняка. Професорът зина, сякаш се канеше да заговори, но си промени решението и затръшна вратата в лицето на посетителя. При това от вътрешността на къщата, иззад закритите с капаци прозорци, се разнесе такъв вик, изпълнен със страх и агония, че кръвта на детектива изстина в жилите му. Беше рев, който се извиси в писък и заглъхна в стенание.
По лицето на Дик Мартин се стичаше пот. Първият му порив беше да влезе насила в къщата и да поиска обяснение. Но разбра безсмислеността на подобно действие и с по една туба бензин във всяка ръка пое по алеята. Обувките му бяха с гумени подметки и той беше доволен, че не издават почти никакъв шум — защото сега трябваше да разчита повече на ушите, отколкото на очите си. Заради товара бе принуден да се откаже да използва фенерчето.
Беше отминал участъка от храстите, където бе видял ямата, когато тренираното му ухо долови, че нещо се движи зад нея. Беше съвсем тих звук и само човек със силно развит слух би могъл да го различи сред шума от падащите дъждовни капки. Не беше шушнене, а нещо, което не можеше да се опише. Дик се обърна и тръгна назад, като се взираше в непрогледния мрак. Шумът нарасна. В храстите от дясната му страна се строши клонче, тогава внезапно видя опасността и пусна тубите. Преди да успее да извади пистолета си, той бе сграбчен от нещо голо, без козина, животинско.
Огромни ръце се сключиха около раменете му, едната търсеше лицето му и той шибна слепешката голата гръд, толкова мускулеста, че разбра: напразно си хаби силите. Внезапно с голямо усилие Дик успя да се извърти, грабна огромната ръка с двете си длани приведе се и прехвърли нападателя през глава. Разнесе се глух удар, стон, противен хленч, нечовешки брътвеж, а в следващия миг автоматичният пистолет на Дик беше в ръката му със свален предпазител.
— Остани на мястото си, приятелю — промърмори той — Бих искал да те видя — той вдигна фенерчето, което беше изтървал, и насочи светлината към земята. Нямаше никой. Плъзна лъча наляво и надясно, без да открие и следа от нападателя. Да не би да е зад него? Обърна се и освети алеята по посока на къщата. В този миг зърна едро същество, съвсем голо, с изключение на една кърпа на слабините, да изчезва в храсталака.