— Майчице мила! — възкликна Дик Мартин и не загуби нито секунда, за да стигне до пътя. Напълни резервоара и запали двигателя.
Малко след това беше вече на шосето за Лондон, замислен върху проблема с доктор Сталети и голямата яма в земята, наскоро изкопана и предназначена, въобще не се съмняваше в това, да приеме тялото му.
Глава 10
Господин Коди не беше добър пешеходец, а освен това беше доста страхлив, за да извърви пеша десетте километра до Галоус Котидж в тъмната ветровита нощ. Затуй прибягна до колата. Шофьорът му кисело протестира, но го закара на стотина метра от къщата.
— Обърни в тази алея, изгаси фаровете и не мърдай, докато не се върна.
Том Колър измърмори нещо под носа си.
— И не се бави! — каза той. — Каква е играта все пак, Коди? Защо не го повика той да дойде.
— Гледай си проклетата работа! — сопна му се дребният мъж и изчезна в мрака.
Минаваше един часът след полунощ, когато с опипване пое по тъмната алея. По едно време, както чукаше по пътя с бастуна си, едва не пропадна. Само да се беше облегнал на него, щеше да хлътне в ямата, изкопана до пътеката.
Подмина вратата и заобиколи къщата, за да потропа на един от тъмните прозорци. Когато се върна, входната врата беше отворена и Сталети го чакаше в преддверието.
— Аха, ти си! Колко странно е да те видя в такъв час! Влизай, скъпи приятелю. Получих съобщението ти по телефона, но уви, съдбата беше срещу мен.
— Значи се измъкна? — разтревожи се събеседникът му.
Доктор Сталети сви рамене и поглади дългата си брада.
— Съдба — заяви той. — В противен случай щеше да е съвсем близо до нас. Поставих лампите по пътя, лично изпразних резервоара му и се върнах, преди той да дойде. Положението беше необикновено и забележително. От смъртта го делеше само тънкият край на тази карта — той вдигна една мръсна и мазна карта за игра: беше редил пасианс, когато се беше почукало. — Имаше само една слаба брънка и тя се скъса.
Коди огледа мрачното помещение като уплашен.
— Какво ще стане сега? — прошепна той.
Докторът отново повдигна рамене.
— Полицията рано или късно ще дойде и ще претърсят тъщата ми. Има ли някакво значение? Какво ще намерят тук, освен няколко плъха, умрели напълно законно.
— Ама ти не… — Коди не допълни въпроса си.
— Изпратих някого след него, но той обърка нещата като пълен идиот. Не можеш да развиваш мускули, освен за сметка на мозъка, скъпи приятелю. Ще влезеш ли?
Той поведе посетителя към работната си стая. Масата беше почистена от неприятните си приспособления и покрита с карти за игра.
— Първо ми кажи, кой е този човек? Виждал съм го и преди. Дойде да ме пита за една книга. Беше в деня, когато шофьорът ти беше тук. Струва ми се, че го зная, и всъщност не го познавам.
Коди облиза сухите си устни; грубото му лице беше бяло и изпито.
— Той е човекът, когото Хавелок изпрати след Селфорд — измърмори дребният мъж и веждите на доктора се вдигнаха.
— Нима е възможно? Колко необикновено и чудно! Значи той е джентълменът, когото хитрият адвокат изпрати да търси Селфорд! — Сталети се засмя и смехът му прозвуча като трошене на пергамент. — Чудесна шега! Добрият безподобен Хавелок! Такъв умник! И какво — попита той шеговито, — нашият приятел намери ли лорда? Не? Забележително. Може би не се е придвижвал достатъчно бързо! Вероятно е пътувал с влак, когато е било възможно да вземе самолет! — той седна до масата, като чукаше с мръсните си пръсти по повърхността. — Какво друго иска моят приятел? — заинтересува се той.
— Трябват ми пари — отвърна Коди намусен. Без да каже дума, докторът се наведе и отключи едно чекмедже на масата, извади очукана тенекиена кутия, отвори я и измъкна от нея дебела пачка банкноти.
— Останахте по-малко, на които да се плаща — подхвърли той, — затова твоите пари са повече. Ако умра, ще бъде в твоя полза… И обратното…
— Хайде да не говорим за смърт — потръпна дребният мъж и вдигна разтреперани ръце към главата си. — Не искаме нищо подобно, отклонихме се от първоначалното си намерение, което беше добро. Ако отнемеш живот…
— Нима съм отнел живот?
— Не си ли? — попита Коди и зачака.
Червената уста на доктора се изкриви в усмивка.
— Имаше един господин Фийни — поде той внимателно. — Така ли го наричаше? Той наистина умря, но мисля, че е било самоубийство. И се изхили.
— Не обичам хора, които търсят полицията. Много лошо е за бизнеса, защото полицията няма въображение. Да предположим, че аз отида при някой полицай — той наблюдаваше посетителя изпод спуснатите клепачи, — и да допуснем, че направя изявления… каква катастрофа!