Разтреперан, дребният мъж скочи на крака.
— Няма да посмееш — задави се той. — Няма да посмееш!
Сталети отново сви раменната си.
— Какво търся в тази студена ужасна страна, когато можех да си седя в патиото на моята красива вила във Флоренция? Далеч от тези глупави полицаи.
Той спря внезапно и вдигна пръст, за да предупреди да се пази тишина. Коди не бе доловил слабото прискърцване по капака на прозореца, но докторът го бе чул два пъти.
— Отвън има някой — прошепна той.
— Да не е?… Сталети поклати глава.
— Не, не е Бепо — при тези думи устните му се извиха, сякаш се наслаждаваше на най-добрата шега в света. — Почакай.
Прекоси безшумно стаята й изчезна в тъмния коридор. Коди чу да се отключва тихо врата и мина доста време, преди Сталети да се върне. Той премигваше, сякаш завръщането му на светло е болезнено за очите му, но Коди и преди го бе виждал такъв и знаеше, че този особен, страховит човек изпада в странни състояния. В ръката си носеше нещо подобно на телефонна слушалка с гумена обложка.
— Някой е подслушвал на прозореца, приятелю. Ще ти дам три възможности да отгатнеш. Да не са те докарали с кола?
— Дойдох пеша — отвърна събеседникът му рязко.
— Твоят превъзходен шофьор… да не страда от любопитство?
— Казах ти, че дойдох пеша. Никакъв шофьор няма с мен.
— Той също може да върви. Какво е това?
Той извади от джоба си едно кепе и го сложи на масата.
— Познаваш ли го, а?
Коди поклати отрицателно глава.
— Свалил го е, за да си сложи слушалки. Не можах да намеря микрофона. Но е подслушвал — да.
— Кой е бил? Не може да е Колър — рече раздразнено Коди. — Той е племенник на жена ми.
— И я обожава? — присмя се докторът. — Той обърна кепето наопаки и прочете името на магазина. — Колко странно ще бъде, ако все пак си приютявал в дома си шпионин.
— Как е възможно? — избухна събеседникът му. — Ти знаеш за Колър не по-малко от мен.
— А на теб какво ти е известно? Нищо, освен че е крадец на автомобили, когото полицията непрекъснато следи. Когато дойде оня твой приятел Мартин.
— Мартин, нали? — той позна милия ти Колър и аз веднага бях компрометиран.
Тогава Коди заговори тихо, настойчиво. Брадатият слушаше отначало с презрително безразличие, а после с интерес.
— Жалко, че моят Бепо не е бил наблизо. Щяхме да сме сигурни — каза той накрая.
Господин Коди извървя пеша петстотинте метра по пътя до мястото, където беше оставил колата си. Шофьорът дремеше на седалката, но се събуди от гласа на своя работодател.
— Колър, беше ли през цялото време при колата? Последва ли ме?
— Нима ще ходя пеш, когато мога да се возя? — изръмжа мъжът. — Разбира се, че съм бил тук през цялото време. Защо? Да не те е следил някой?
— Ако си играеш с мен, приятелю, ще съжаляваш.
— Никога не съжалявам за нищо, което съм направил — отвърна шофьорът хладнокръвно. — Влизай, вали.
Той изкара колата на шосето и потегли към Уийлд Хаус с лудешка скорост. Сред многото неща, от които господин Коди се страхуваше, беше и бързото каране и единственият начин, по който шофьорът му можеше да се разплати с него, беше да прави онова, което дребният човек не обираше. Той излезе от колата, побледнял от ярост, изплю неприлична дума по адрес на равнодушния младеж.
— Придаваш си важност, защото мислиш, че не можем без теб, ти…
Още докато говореше, колата се придвижи към гаража. Томи Колър не гледаше на своя работодател като на майстор на дебатите.
Глава 11
На следващата сутрин господин Хавелок едва бе стигнал в кантората, когато там влезе Дик. При вида на посетителя гъстите вежди на стария джентълмен се повдигнаха.
— Дойдох да направя едно признание, господин Хавелок — поде Мартин.
— Звучи злокобно — отвърна адвокатът с блясък в очите.
— Може би е по-зловещо, отколкото звучи — продължи Дик. — Скрих от вас информация, която трябваше да ви предам — той разправи накратко за попивателната, която беше намерил в хотела в Буенос Айрес. — Явно лорд Селфорд е във връзка с тази личност. Тъй като не бях напълно сигурен как стоят нещата и дали не се крие нещо зад отсъствието от Англия на лорд Селфорд, направих си труда да проуча туй-онуй.
— Бъртрам Коди? — намръщи се Хавелок. — Май си спомням името.
— Вероятно се сещате за продажбата на един имот в Австралия…
Лицето на Хавелок светна.
— Ами да, разбира се, точно така! — възкликна той. — Говореше се, че било намерено злато в имота. Видях съобщението в «Таймс». Коди, разбира се, но той не познава лорд Селфорд.
— Защо тогава Селфорд ще му пише?