— Може би той пръв е писал на негова светлост — предположи Хавелок, явно смутен. — Между другото попитахте ли го дали познава нашия млад приятел?
Дик кимна.
— Отрича всякаква връзка или кореспонденция, а това ми се стори странно. Виждали ли сте някога подобно нещо?
Той постави на масата портфейла, които беше задигнал от писалището на Коди, отвори го и показа ключа. Хавелок го взе и го разгледа с любопитство.
— Изглежда необикновено. Какво е, ключ ли? — попита той. — Как е попаднал у вас?
— Намерих го — отвърна безочливо Дик. — Беше в един портфейл, който… взех назаем. Ще видите, че тефтерчето в него е пълно с бележки за пътуванията на лорд Селфорд. Ето тук Буенос Айрес и датата, на която е бил там, тук е датата на пристигането му в Хонконг, датата на тръгване от Сан Франциско… всъщност това е много точен списък на всички придвижвания на лорд Селфорд през последните осем месеца.
Хавелок бавно прелисти страниците.
— Наистина чудно — подметна той. — Казвате, че отрича да познава Селфорд?
— Напълно. Закле се, че никога не го бил виждал, нито му бил писал. Селфорд бил възложил цялата работа по продажбата на австралийския имот на вас.
Хавелок кимна.
— Вярно е — рече той. — Добре си спомням обстоятелството. Моят главен секретар осъществи сделката.
— Познавате ли някой си Сталети? Живее в къща на Лъндън Роуд на половината път до Брайтън.
Дик видя как Хавелок потръпна.
— Да познавам Сталети, но от години не съм виждал дома му. Всъщност къщата е собственост на Селфорд повечето земя в онзи край е част от имуществото на Селфорд. Коди трябва да е един от нашите наематели. Що се отнася до Галоус Котидж, спомням си, че го дадохме под наем на Сталети след неприятностите му в Лондон. Обвиниха го, че прави вивисекции без разрешение — обясни той. — Нечистоплътен човек с вид на индус.
— Така точно го описахте — вметна Дик, — че всеки полицай би го познал!
— Какво е направил?
— Ами ще ви разправя — каза бавно Дик. Имаше причина за забавянето, защото разрешението на загадката около Селфорд го бе осенила с драматична внезапност и той се опитваше да мисли за две неща едновременно, да събере наедно разхвърляните доказателства, на което може би щеше да посвети месеци работа. Въпреки това разказът му предаде точно неговите приключения.
— Ходихте ли в полицията? — попита Хавелок, когато Дик свърши.
— Не, сър. Никога не мога да изхвърля от главата си мисълта, че аз съм полицията, доколкото тя ме интересува изобщо — той почеса замислено брадичката си. — Наистина, можех да се видя със стария Снийд — добави той.
— Кой е Снийд? — осведоми се Хавелок.
— Един човек от Скотланд Ярд — отвърна Дик бавно. — Снийд обича загадките.
— Детектив ли е?
— Да. С какво си изкарва хляба Сталети, господин Хавелок?
— Въобще не зная — заяви адвокатът. — Блестящ патолог е, но експериментите му са прекалено особени за съвременната школа. Господи! Спомних си. Сталети нае къщата с препоръка от Коди. Почакайте ще я намеря.
Той излезе бързо от стаята и се върна след няколко минути с папка в ръка.
— Така е — каза той. — Коди, ако си спомняте, току-що е бил купил австралийския имот и един месец след приключване на сделката сме дали Галоус Котидж под наем на Сталети. Драматично име, господин Мартин, но през лошите стари времена там някъде наистина се е издигала бесилка.
— Ще я има там някъде и в добрите нови времена — увери го Дик, — ако този мошеник продължи да копае ями за мен!
Бе научил всичко, което искаше да знае… дори повече, отколкото бе очаквал. Върна се в Кларгейт Гардънс само за да напълни двата си куфара и да даде един месец отпуска на изненаданата стара жена, която се грижеше за жилището му в негово отсъствие.
— Но защо, сър? — поде жената.
Дик беше много настоятелен по въпроса, изрече ужасни заплахи какво щяло да се случи на жената, ако се осмели дори да се отбие там по време на отпуската му.
Апартаментът му беше един от многото в блока и на портиера той даде нареждане писмата му да се изпращат в Скотланд Ярд и там да чакат завръщането му. Не уведоми господин Хавелок за плановете си, като сметна, че на този етап от специалното разследване, което се готвеше да предприеме, беше препоръчително да не се доверява на никого.
Глава 12
Госпожа Лансдаун и дъщеря й бяха хора, които живееха така естествено в три стаи, както биха обитавали градска къща с двайсет. Крехка жена със забележителна красота, майката на Сибил бе изпитала и двете. Бе познала охолство, когато Грегъри Лансдаун притежаваше четири хиляди декара в Бъркшир, ловно имение в Норфолк и река с пъстърва в Шотландия, да не говорим за привлекателната малка къща в Челси. Но тези притежания заедно с конете за надбягвания, яхтата и ежегодното пътуване до Алжир се бяха изпарили за една нощ. Той беше директор на компания, която банкрутира след прибързаното заминаване на нейния мениджър, впоследствие попаднал в затвора. Директорите бяха призовани да съберат близо милион и половина, а Грегъри Лансдаун единствен от тях не бе прехвърлил собствеността си на друго име. Той плати всичко до последното пени и почина, преди да се извърши последното плащане.